Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Трудно е да се каже до каква степен описаните събития хвърлят достоверна светлина върху психиката на Петър Велики. Тези изстъпления може би не са нищо повече от реакцията на Петър срещу лицемерието на Руската православна църква. Според тогавашните руски нрави това може би е дори признак на добро и напълно нормално чувство за хумор. Прави впечатление обаче до каква степен този „хумор“ осмива старите, праведни и безобидни поданици на царството. Затова той може би е белег и на една дълбоко спотайвана невротичност на царя.

Тъмните страни на характера на Петър обаче са много по-добре осветлени от насилието и жестокостта, с които той се отнася към своите врагове. Когато през 1687 г. царят се усъмнява в готвения срещу властта му заговор, в който участва и неговата полусестра София, той нарежда първо да бъдат отсечени ръцете и краката на заговорниците, а след това да ги качат на ешафода и да ги обезглавят, като при това кръвта им шурти върху трупа на главния заговорник, Иван Милославски. Три години по-късно, след въстанието на стрелците, Петър лично участва в екзекуциите и върти брадвата, сечейки въстаническите глави… Освен това царят обича да наблюдава мъчения и бой с камшици на жени.

Отношението му към неговия син и престолонаследник, Алексей, в този смисъл е напълно разбираемо, защото наистина показва симптомите на психопатия. Алексей е син на Петър от брака му с Евдоксия — съпругата, от която царят бързо се отегчава и изпраща в манастир. Предполага се, че Петър има и хомосексуални наклонности. Знае се, че той изпитва истински ужас да спи сам в леглото си и ако до него няма жена, е готов да притисне в обятията си някой ординарец. Подобни случаи подсказват не толкова за хомосексуалността на Петър, колкото неговата скрита невроза. Най-накрая той взима за своя постоянна спътница една германска прислужничка на име Катерина, самата тя захвърлена любовница на царския фаворит Александър Меншиков, която в крайна сметка е коронясана за царица.

Царският син Алексей представлява огромно разочарование за баща си, защото в много отношения е точно обратното, на това, на което Петър държи най-много. Царят сравнява сина си с онзи слуга от Евангелието, който заровил всичките си таланти 137 137 тоест не проявил никаква съобразителност и инициативност, ср. Евангелие от Матея, гл. 25, 14–30. — Б.пр. . Алексий е религиозен в традиционния смисъл на думата и има приятели сред монасите и другите критици на бащината му политика. Той не притежава нито особен талант, нито влечение към военното дело. Баща му го оженва за една закръгленичка германска принцеса — Шарлоте фон Брауншвайг, но царевичът я пренебрегва за сметка на любовницата си. След смъртта на жена му той има страстна връзка с едно финландско слугинче на име Афросиния.

Петър заплашва Алексий, че ако не промени поведението си, ще бъде отрязан като гангренясал крайник. Престолонаследникът, уплашен от думите на баща си, обещава да отстъпи правото си върху престола, ако му бъде разрешено да стане монах. Най-накрая, през август 1716 г., царят, който по онова време е на посещение в Копенхаген, губи търпение и изпраща ултиматум на сина си — или да се присъедини към него, или да върви право в манастира. Отчаян, Алексей, придружен от своята любовница Афросиния, преоблечена в мъжки дрехи, избягва във Виена, където иска закрила от императора. По-късно той стига и до Сан Елмо близо до Неапол, където е открит от пратеника на баща му — Петър Толстой, и е убеден да се завърне в Русия. Алексей е достатъчно наивен да повярва, че ще му разрешат да се ожени за любовницата си, и се отказва от законните си права. Тогава той е арестуван и съден, а на процеса обвинява наред с другите и майка си, за което тя е преместена в още по-строго управляван манастир. Царят заповядва нейният любовник Глебов да бъде набит на кол, облечен в животинска кожа, за да се мъчи по-дълго, преди да замръзне в студената руска зима. Алексий е наказан с четиридесет удара с камшик, вследствие от което умира.

Как да си обясним поведението на Петър в този случай? Може би това не е и необходимо, като се имат предвид неговите несъмнени способности, както и времето и страната, в които живее и в които подобни прояви съвсем не са необичайни. И все пак не можем да не отбележим, че в характера на Петър Велики има тъмни страни, които се проявяват като невротични пристъпи.

Историкът марксист Покровски приписва на Петър душевна неуравновесеност, дължаща се на прогресиращ сифилис. През 1706 г. според един френски източник на царя се случва нещо, което по евфемистичен начин е описано като „разочарование в градините на любовта“, поради което лекарите му предписват живак. Както и в случая с Хенри VIII Английски обаче, не разполагаме с достатъчно сведения за прояви на умопомрачение, за да твърдим, че по онова време (тоест през последните години от своя живот) той се намира в четвъртия стадий на сифилитичното заболяване.