Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

За всеки опитен общопрактикуващ лекар не е трудно да диагностицира кое да е физическо заболяване, но понякога и за специалистите не е лесно да определят характера и причините за психическите страдания. Освен това болестите на тялото и на духа често пъти са толкова преплетени, че на практика е невъзможно да бъдат разделени една от друга и постоянно си взаимодействат. В случая с руските царе физическото страдание може би е станало причина за нарушаване на психическото равновесие. Докато в други случаи физическите заболявания не са причина за поява на сериозно психично отклонение и макар и да нямат сериозно отражение върху организма водят до изкривяване на представите и преценките на индивида.

Взаимното влияние между физическите проблеми и умствената непълноценност се илюстрира най-добре от примера с испанския крал от седемнадесетото столетие, Карлос II, чийто живот от рождение до смъртта протича под знака на хронична болнавост. Той не е луд в обичайния смисъл на думата, но физическата му немощ се допълва и от психическа нестабилност, независимо че от време на време се ориентира добре в политиката и дори проявява признаци на политическа мъдрост. Болестите близнаци, които атакуват тялото и духа на Карлос, превръщат неговото управление, доколкото въобще може да става дума за управление, в истинско нещастие за народа на Испания.

Личността на Карлос, върху формирането на която оказват влияние толкова много генетични фактори, е свидетелство за значението, което наследствеността играе в европейската политика. Браковете между близки роднини при благородническите фамилии имат съществено значение за определяне на съдбините на Европа. Казано по-просто, някои физически заболявания могат да се предават от поколение на поколение. Ако Джордж III е имал нарушена обмяна на веществата, известна под името порфирия, както твърдят Макалпайн и Хънтър, това заболяване според тях може да бъде проследено назад чак до шотландската кралица Мери и е било характерно за Стюартите и за владетелските родове на Прусия и Хановер. От самия Джордж III пък болестта вероятно се е предала на множество принцове и принцеси чак до двадесетото столетие. Придобиваната по рождение болест на кръвта — хемофилия, която се предава по наследство от родителите на мъжкото потомство, без те да страдат от нея, представлява друг пример за болест с пагубни последствия за кралските семейства на Европа през последните няколко века. Кралица Виктория сигурно е била носител на заболяването, защото един от нейните синове — Леополд, херцог на Олбъни, трима нейни внуци и шестима правнуци също са хемофилици. По пътя на династичните бракове болестта се разпространява и в династичните семейства на Испания и Русия. Царевичът Алексей, наследник на последния руски цар — Николай II, става жертва на хемофилията и майка му, която отчаяно търси лек, изпада под зловещото влияние на Распутин, което има ужасни последствия за Русия и за целия свят.

През шестнадесетото и седемнадесетото столетие браковете между близки роднини са нещо обичайно, преди всичко за австрийските и испанските Хабсбурзи. „Tu felix Austria, nube; alii gerant bella“ („Ти, щастлива Австрийо, сключвай бракове, а другите нека да водят войни!“), гласи един надпис от шестнадесети век. Хабсбургите обаче често водят войни, но в сключването на близкородствени бракове наистина стигат до крайност, застрашаваща тяхното потомство. Четвъртият и последен брак на Фелипе II, който най-накрая осигурява наследник на престола, е сключен с Ана, дъщерята на неговия братовчед — император Максимилиан ІІ. Синът на Фелипе II — Фелипе III, се жени за Маргарита, сестра на хабсбургския император Фердинанд II. Техният син, Фелипе IV, отначало се жени за една френска принцеса, а по-късно сключва брак отново с представителка на фамилията Хабсбург — за племенницата си Мариана. Резултатът от всички тези брачни усилия е последният хабсбургски крал на Испания — Карлос II, който е тежко и фатално обременен с наследствените недостатъци (физически и ментални) на близкородствените бракове. Макар че за някои негови съвременници той е направо идиот, всъщност кралят не е напълно луд — все пак е рожба на наследственост, в известен смисъл изродена и откъм физически, и откъм психически дадености.

Бащата на Карлос II — Фелипе IV, има не по-малко от петнадесет деца от двете си съпруги, но две от тях са мъртвородени, три доживяват само до своето кръщение 139 139 тоест само няколко дни. — Б.пр. , а шест живеят само между две седмици и четири годинки. Кралят, който не без основание носи прякорът „El Rey Donjuanesco“ 140 140 „Кралят Дон Жуан“. — Б.пр. има и множество незаконородени деца, които обаче, за разлика от законните му наследници, се радват на добро здраве. Най-известен от тях става галантният и способен Дон Хуан, макар че напоследък се твърди, че той не е рожба на краля от актрисата Инес де Калдерон, а дете от нейния следващ любовник Медина де Лас Торес.