Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

И така, докато незаконородените деца на Фелипе пращят от здраве, законното му потомство линее и е застрашено от изчезване. Испанският историк на медицината Грегорио Мараньон твърди, че Фелипе страда от сифилис и през 1627 г. има тежък пристъп на тази болест, а и че в предсмъртното му боледуване също могат да бъдат открити сифилитичните симптоми. Ясно е, че „сексуалният авантюризъм“ на Фелипе не се е отразил сериозно на способността му да управлява, защото през по-голямата част от своето властване е изпълнен с енергия и неуморно се опитва да се справи с връхлитащите го проблеми. Това обаче не може да се каже за здравето му и този начин на живот има сериозни последствия за неговото поколение.

Личният проблем, който Фелипе се затруднява да реши, е за собствения му престолонаследник. Неговата първа съпруга, френската принцеса Изабел, прави спонтанни аборти. Успява да роди само две деца — Балтасар Карлос, обезсмъртен в блестящия портрет на Веласкес, и Мария Тереза, която по-късно ще се омъжи за братовчед си, френския крал Луи XIV. Балтасар Карлос е сгоден още като дете за една своя братовчедка — Мариана, дъщеря на императора и племенница на бащата на принца. Но през 1646 г., малко преди седемнадесетия си рожден ден, Балтасар умира от едра шарка; майка му умира три години преди него.

Лишен от законен син наследник, овдовелият испански крал, преждевременно остарял, се чувства задължен да се огледа наоколо за нова съпруга с надежда тя да му роди бъдещия престолонаследник. Изборът му пада върху неговата племенница, принцеса Мариана, която първоначално е била предопределена за годеница на собствения му покоен вече син. Когато кралят се оженва за нея през 1649 г., тя е само на петнадесет години и е с цели тридесет по-млада от своя съпруг, но се оказва плодовита. През 1649 г. от този брак се ражда Маргарита Мария, която по-късно ще стане императрица на Австрия, но това, което Фелипе иска, е не дъщери, а син. Затова новината за раждането на принц Фелипе Просперо през 1656 г. става повод за големи тържества в цяла Испания. Но блясъкът от фойерверките скоро е помрачен, защото Фелипе Просперо за съжаление се оказва болнаво дете с епилептични припадъци, което умира през ноември 1661 г. Но кралят получава още един последен шанс, което е огромно облекчение за него. Той все по-често изпада в депресия през последните години от управлението си, мислейки за западащата империя, смятайки, че и пропиленият му живот има нещо общо с нейните беди. И точно тогава — на 6 ноември 1661 г., му се ражда втори син, бъдещият крал Карлос II.

Но когато четири години по-късно, през 1665 г., Карлос се възкачва на трона, нищо добро не го очаква — нито в политически, нито в личен план. Фелипе IV умира на 17 септември 1665 г., сбогувайки се с жена си Мариана два дни преди това и издавайки заповед малкият му син и негов наследник на престола да бъде удостоен с Ордена на Златното руно. „Дано Господ, обръща се Фелипе прочувствено към детето, бъде милостив да ти даде повече щастие, отколкото на мен!“ Когато обаче незаконороденият му син Дон Хуан, когото той приживе признава, иска да види краля, той му отказва. „Кой го е викал пък него — промърморва Фелипе — имам време само да умра.“

Някои негови съвременници имат чувството, че умира не само Фелипе, но и самата Испанска империя губи последните си жизнени сили. В началото на управлението на Карлос II се забелязват признаци на икономическо възстановяване — нараства обемът на селскостопанската продукция и търговския стокообмен по Кантабрийското и Средиземноморското крайбрежие на страната. Икономиката на Кастилия обаче, изтощена от постоянните войни, водени от испанските крале, е съсипана; финансите са в пълен хаос, а индустриалното развитие е изключително слабо; голяма част от презморската търговия е под контрола на чуждестранни търговци. Международният престиж на Испания е унищожен от факта, че страната е принудена да признае независимостта на Нидерландия, губи властта си над Португалия и е засенчена от нарастващата мощ на Франция по времето на Луи XIV. Всички международни наблюдатели от онова време с тъга отбелязват незавидното положение на испанската държава. „Всеки, който анализира управлението на страната по време на настоящия монарх… ще констатира нарастващ безпорядък“ — отбелязва френският посланик в Испания през 1689 г. Само един опитен кормчия би могъл да спаси скърцащия кораб от потъване. Макар че личното влияние на испанския крал върху управлението на страната не би трябвало да бъде надценявано, все пак продължителното властване на един физически болен и умствено нестабилен монарх не може да не се отрази върху упадъка на Испания, смятат специалистите (Henry Camen, Spain in the Later Seventeenth Century, 1665–1700. London, 1980).