Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Тъй като при възкачването си на престола Карлос е все още четиригодишно дете, Фелипе се погрижва да създаде комитет, или хунта от съветници на кралицата майка Мариана, която е определена за главен регент на малолетния си син и за глава на изпълнителната власт. Благочестива, но тесногръда жена, облечена обикновено в тъмните вдовишки одежди, Мариана няма нито опит, нито възможности да управлява ефективно страната. Макар да се е посветила изцяло на своя син, тя няма реална представа за дълбоките и нерешими проблеми, пред които се е изправила нейната втора родина. Кралицата майка се доверява безусловно на своя изповедник — един интригантстващ австрийски йезуит, отец Еверардо Нитард. Тъй като според завещанието на Фелипе IV чужденци нямат право да служат в Държавния съвет, кралицата успява да издейства Нитард да бъде натурализиран, след което той е издигнат за велик инквизитор.

Но още от началото на регентството пътят на Мариана не се оказва гладък — тя трябва да се изправи срещу амбициозния, способен и привлекателен дон Хуан, полубрат на краля и незаконороден син на покойния Фелипе. Дон Хуан успява да отстрани първия министър на кралицата майка — отец Нитард, но не е достатъчно настоятелен и позволява на кралицата да упражнява влияние върху друг от нейните фаворити, Фернандо Валенсуела. Така младият крал расте и се възпитава в изкуствено поддържаната атмосфера на тесногръди хора, спазващи строго етикета; в същото време кралският двор е разкъсван от интриги, недоверие и всевъзможни политически машинации.

Още от най-ранното си детство Карлос е болнаво и изоставащо в развитието си дете. Грижите, които полагат за него, с нищо не спомагат за решаване на психологическите и физически проблеми, които унаследява, а и с оглед на тяхната сериозност едва ли би могло да се направи много в тази насока. Налага се да го кърмят в продължение на почти четири години от четиринадесет дойки. Детето страда от рахит и не може да ходи нормално, защото краката му не го държат. На деветгодишна възраст все още не може да чете и пише, а и по-късно познанията му си остават твърде ограничени. За пръв път отива на лов на осем години и половина, и то пеша; на кон се качва чак през 1671 г., въпреки че през останалата част от живота му ловуването става основно развлечение за него. Внимателно подготвената хайка за дивеч му доставя определено удоволствие, както и далеч по-нежното музикално изкуство, което незабавно облекчава всичките му болежки, които го мъчат от най-ранни години. Когато през май 1671 г. кралят получава възпаление на стомаха, смъртта му се очаква едва ли не до дни. Здравословното му състояние периодично се влошава. Хабсбургската му челюст е толкова издадена напред, че му пречи да дъвче нормално.

Няколко години по-късно, през 1686, папският нунций пише за Карлос II:

„Той е по-скоро нисък, отколкото висок; с крехко, но не лошо телосложение; лицето му е отблъскващо; има дълга шия, широко лице и брадичка, както и типичната за Хабсбургите долна устна, немного големи очи с тюркоазеносин цвят и доста деликатна и фина фигура. Видът му е меланхоличен, а погледът — леко учуден. Косите му са дълги и светли, сресани назад, за да открият ушите. Не може да ходи напълно изправен, освен ако не се опира на стена, маса или на някого, който го придружава. Слаб е както телесно, така и умствено. От време на време проявява признаци на интелигентност, добра памет и известна живост, но не и в настоящия момент. Обикновено е муден и апатичен, индиферентен и безчувствен, сякаш изпаднал в унес. Всеки може да прави с него каквото си поиска, защото той е лишен от собствена воля.“ (L. Pfandl, Carlos II, Madrid, 1947, p. 386.)

„От петимата хабсбургски крале 141 141 на Испания. — Б.пр. Карл V излъчва ентусиазъм, Фелипе II — респект, Фелипе III — безразличие, Фелипе IV — симпатия, а Карлос II — тъга“ — отбелязва проницателно изследователят Мараньон.

Но когато на 6 ноември 1675 г. Карлос става пълнолетен, той изведнъж показва прилив на енергия, дори признаци на собствена воля, което показва, че ако е бил по-правилно възпитаван и отгледан, е можел да развие у себе си съобразителност и напълно здрав разум. Неудовлетворен от доминиращата личност на майка си — както може да се очаква — той пише тайно на своя полубрат дон Хуан (когото кралицата майка и Държавният съвет решават по онова време да изпратят като вицекрал в Сицилия) с молба да дойде в Мадрид, за да му помага в управлението на държавата. „На шести (ноември) — пише кралят — аз влязох в пълноправно владение на управлението на моите кралства. Нуждая се от теб да бъдеш до мен, за да ми помагаш и да ме отървеш от майка ми кралицата. В сряда, на 6-ти, в 10 часа и 45 минути трябва да се явиш във вестибюла на моите покои.“ Когато два дни преди 6 ноември поднасят на краля декрет, с който се удължават регентските правомощия на майка му и на управляващата заедно с нея хунта поради неспособността му да изпълнява функциите си на владетел, той отказва да го подпише. Когато дон Хуан пристига в двореца на уречения ден, тълпата го приветства, а той придружава краля по време на литургията и благодарственото богослужение. Дали тази дворцова революция не е предвестник на това, че младият монарх наистина ще се превърне в крал?