Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

От време на време Карлос има периоди на по-добро здраве и просветление на съзнанието, но, общо взето, както клетият човек добре разбира, състоянието му бавно, но необратимо се влошава. Писмата, които чуждестранните посланици в Испания изпращат до родните си страни, приличат на диаграма за температурата на болния. През май 1693 г. Станхоуп пише на лорд Нотингам: „Негово католическо величество сега е добре и излиза навън. Радостта от неговото оздравяване беше отбелязана на 18 този месец с нощен маскарад на коне и фойерверки пред двореца.“ Три години по-късно, на 16 септември 1696 г., същият посланик пише: „Негово католическо величество през последните седем дни беше изключително зле, но, слава Богу, сега се пооправи, като взимаше хинин; все пак още не е толкова здрав, колкото поданиците му биха искали да бъде.“ Три дни по-късно Станхоуп съобщава на херцог Шрюсбъри, че животът на краля е вън от опасност, и все пак:

„Неговият организъм е толкова слаб и преждевременно увреден, че тук постоянно се страхуват от поредната атака на болестите. По време на тези му боледувания лекарите подстригват косите му, които от влошаващото се състояние съвсем са оредели, така че цялото му теме е голо. Същевременно има вълчи апетит и поглъща всичко, което му дадат за ядене, без да го дъвче, отчасти и заради това, че долната му челюст е доста издадена напред и има лоша захапка. В замяна гърлото му е огромно, така че може да погълне цяла воденичката или дробчето на кокошка, но тъй като слабият му стомах не може да се справи с храносмилането, той се освобождава от погълнатата храна в цялостния ѝ вид.“ (Mahon, Spain under Charles II, pp. 50, 59)

Само две седмици по-късно обаче посланикът съобщава, че здравословното състояние на края значително се е подобрило. Това подобрение не трае дълго, защото месец по-късно Карлос отново е болен „и ежедневно получава припадъци, а в промеждутъците също не е съвсем на себе си“ — пише Станхоуп на 14 ноември 1696 г. Поради това празненствата, организирани по повод на неговото оздравяване, са прекратени.

„Грандовете и чуждестранните пълномощни министри бяха поканени в спалнята на краля на неговия рожден ден. Негово величество беше на легло. Церемонията се състоеше от един дълбок поклон, без нито дума от наша страна… От време на време го вдигаха от постелята, против волята му и без това да е по силите му, но така само потвърждаваха неговото състояние пред чуждестранните представители. Кралят не само е изключително слаб физически, но е обхванат от дълбока меланхолия и неудовлетвореност, отдавани до голяма степен на настойчивите опити на кралицата да го накара да постъпва против волята му.“ (Mahon, Spain under Charles II, pp. 102–103)

И въпреки това през април следващата година става известно, че Карлос е убил седем вълка по време на лов. През октомври 1697 г. той и кралицата са на посещение в светилището на Сан Диего в Алкала (чиито тленни останки са използвани — както по-рано в случая с дон Карлос — за възстановяване на здравето на краля), за да предадат своите благодарствени дарове, определени и за бъдещо избягване на смъртната опасност.

Колебанията в здравословното състояние на краля без съмнение са обект на засилен интерес от страна на европейските кралски дворове и особено на тези, които имат лични залози върху наследяването на испанския престол. Докато кралят действително едва се люшка от изпълнението на една церемониална функция към участието си в друга, започват да се разпространяват слухове, че здравните му проблеми, и в частност неговата полова немощ, може би са предизвикани от свръхестествени сили, с други думи, че е „обзет от демони“.

Още през декември 1688 г. френският посланик Ребенек съобщава на Луи XIV, че един доминикански монах, приятел на кралския изповедник, е имал откровение, според което кралят и кралицата са омагьосани. „Между другото, сир, забелязах, че кралят на Испания отдавна си е втълпил, че е омагьосан.“ Богословите в страната наистина отдавна забелязват признаци на омагьосване, защото според доктрината на доминиканците например импотентността е сигурен белег на вселяване на демони в душата на човека. Карлос лично повдига този въпрос в разговор с великия инквизитор Валадарес през 1696 г., но Висшият съвет на Инквизицията тогава решава да не предприема по-нататъшни разследвания по този случай. През януари 1698 г. въпросът обаче пак е поставен, пред новия велик инквизитор — строгия аскет Хуан Томас де Рокаберти.

Висшата политика вече започва да оказва влияние върху случая. Мнозина от високопоставените люде в страната започват да изразяват несъгласие с огромното въздействие, което кралицата упражнява върху държавното управление, и с водената от нея проавстрийска политика. Тези от велможите, които предпочитат Франция пред Австрийската империя, намират способен изразител на своята позиция в лицето на кардинал Портокареро — енергичен и амбициозен, макар и не много добре образован, проповедник на каузата на справедливостта. Между другото личната библиотека на кардинала е наречена с насмешка „една от трите девственици в Мадрид“ — другите две са кралицата и мечът на известния страхливец, херцог Медина Сидония. Портокареро е настроен много критично към кралицата и силно желае да ограничи нейното политическо влияние в страната. Предполага се, че един от начините това да се осъществи, е да бъде сменен кралският изповедник, отец Педро Матиля — човек, на когото кралят има голямо доверие, но който всички смятат за протеже на кралицата и за част от „тази армия от паразити или по-скоро рояк от дяволи“, както дон Себастиан де Корес определя обкръжението на Мария Ана.