Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Но доверието на краля към екзорсистите скоро се изчерпва, когато някаква луда жена успява да проникне без разрешение в двореца и се приближава до Карлос. Кралят, обезпокоен от нейната неочаквана поява, изважда муска с парченце от Честния кръст, която винаги носи със себе си за защита от злите сили. На един от кралските чиновници, дон Хосе де Олмо, е наредено да открие къде живее въпросната жена. Той установява, че тя е под един покрив с две други жени, не по-малко луди от нея, след като му прошепват, че държат краля заключен в малка кутийка в стаята им. Тогава се обръщат за помощ към отец Тенда и двамата с отец Диас са натоварени да разпитат и, ако е необходимо, да изгонят злите духове, обзели нещастните жени.

Много преди тези събития здравето на краля започва бързо да се влошава. Скоро след неговото раждане за него казват, че притежава „някои от най-красивите човешки черти — голяма глава, кожа с тъмен тен и приятна закръгленост“. Сега обаче, на прага на неговата тридесет и девета годишнина и страдащ от болест в крайния ѝ стадий, той е съвсем измършавял. От рождение Карлос на практика е инвалид, вероятно засегнат от заболяване на опорно-двигателната система, наречена акромегалия, в резултат на наследствено нарушение във функционирането на жлезите с вътрешна секреция, предизвикано от тумор на хипофизата. Тази болест може да обясни странната външност на монарха — прекалено голямата му глава, изявената му хабсбургска брадичка, вида на крайниците му, както и половата му немощ. Развитието на болестта води до припадъци и гърчове, характерни за епилепсията.

Макар че от време на време се наблюдават и периоди на ремисия в това по същество дегенеративно заболяване, кралят не притежава нито интелигентност, нито воля да управлява своята империя, за географските очертания на която е крайно зле осведомен. Начинът, по който е отгледан, и неадекватното образование, което получава, строго спазваният етикет на испанския кралски двор, зависимостта на владетеля от неговата майка и психологическите особености на религиозните му убеждения допринасят за превръщането му в един умствено изостанал и свръхчувствителен монарх, който си остава фигурант в една необятна държава, на която е владетел само формално. Затова единственият проблем, който силно го вълнува, е запазването на нейната цялост след смъртта му. Описвайки впечатлението, което кралят оставя по време на участието си в процесията по случай празника Тяло Господне 151 151 празнуван от католическата църква на втория четвъртък след Петдесетница. — Б.пр. , английският посланик Станхоуп отбелязва:

„Всички, които го видяха, казваха, че не е бил в състояние да направи и една сигурна стъпка, клатушкайки се през цялото време; но и друго не би могло да се очаква, при положение че ден или два преди това два пъти паднал, разхождайки се в покоите си, тъй като краката му се подкосили от физическа слабост. При едно от тези падания той си ударил окото, което бе твърде подуто, посиняло и даже почерняло по време на процесията; другото му око пък беше доста хлътнало в очната кухина, защото — според твърдението на някои — нервните му окончания са се свили поради паралитичното му заболяване.“

Хаосът в държавното управление на Испания е по-голям, откогато и да било. То е отслабено от процеса на децентрализация, за която допринася огромният брой, издигнати от краля нови благородници, както и от некомпетентността на чиновничеството. Един чуждестранен дипломат отбелязва, че „търговията е мъртва; 40 000 занаятчии са без работа; просяците умират от глад, а недоимъкът води до ежедневни улични престъпления“.

Зад тази разпадаща се фасада кралският двор става арена на борба за власт между кралицата и нейните австрийски поддръжници, от една страна, и профренски настроените благородници, ръководени от кардинал Портокареро. Крехкото равновесие на силите е нарушено от смъртта на принца електор на Бавария (само на седем годинки) през февруари 1699 г. от едра шарка. След неговата кончина Луи XIV и английският крал Уилям III се споразумяват (на 11 юни 1699 г.) за нов принцип за разпределение на „испанското наследство“. Вторият син на австрийския император 152 152 Император на Свещената Римска империя. — Б.пр. Леополд ІІ, Карл, ще получи най-голямата част от Испанската империя, а за дофина на Франция — престолонаследник на Луи XIV, остава това, което му е било определено според предишния договор между Великите държави, заедно с херцогство Лотарингия. Споразумението е нестабилно и не задоволява интересите на никого от договорилите се, защото и двете основни страни по него изпитват взаимно недоверие, а императорът, който не го подписва, го нарича несправедливо, защото не е било поискано мнението на испанския крал.