Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Фелипе V е за кратко вдовец и през 1715 г. се оженва за Елизабета Фарнезе, дъщеря на пармския херцог — вдъхваща уважение високоинтелигентна жена, която на практика замества своя губещ съзнание съпруг на владетелския пост на Испания. При това тя никога не става популярна сред своите нови поданици, защото променя испанската външна политика в защита на интересите на собствения си род Фарнезе, и по-специално в полза на децата, които ражда на Фелипе V. Но тя е неразделна от съпруга си и двамата рядко могат да бъдат видени отделно един от друг; вечер споделят „малкото легло“ в кралската спалня. Изглежда, Елизабета успява да влияе на съпруга си чрез своеобразно сексуално изнудване. „Природата на краля се превръща в най-силното оръжие на жена му, което тя понякога използва срещу него. Случва се нощем да му откаже, което предизвиква истинска буря; кралят крещи, заплашва, а понякога става още по-лошо. Тя обаче не отстъпва, плаче и в някои случаи се защитава.“ (Historical Memoirs of the Due Saint-Simon. London, vol. IІІ, p. 353.)

Предците на краля обаче предизвикват опасенията му, имайки предвид психичните им отклонения. Дядо му Луи XIV веднъж му казва:

„Никой няма да ти каже това, което мога да ти кажа аз. Ти сам си свидетел на нервните разстройства на кралете, твои предшественици на престола, когато са се отдавали на леност. Затова нека техният пример ти бъде за урок и да заличиш с коренно различното си поведение разрушителния ефект върху испанската монархия от тяхното управление. Но искам да споделя с теб и опасението, че докато ти с лека ръка се излагаш на опасностите на войната, от теб се изисква много повече кураж да се пребориш със своя недостатък, който е по-силен от теб и ти пречи да се отдаваш на всекидневните си кралски задължения.“

Бъдещето ще покаже, че опасенията на Луи XIV не са били безпочвени.

Фелипе V изпада в дълбока меланхолия, от която наистина е трудно да бъде изваден. Първият сериозен пристъп на болестта се появява през есента на 1717 г., когато той се оплаква, че сякаш е обхванат от някакъв силен вътрешен огън — като че ли слънцето пронизва раменете му и неговите лъчи стигат до най-вътрешните части на неговото тяло. След като го преглеждат, придворните лекари не откриват нищо обезпокоително и решават, че той има халюцинации. Кралят обаче става още по-невъздържан и заявява, че само смъртта ще покаже кой е бил прав — той или неговите лекари. Започва да си внушава, че умира поради сторен смъртен грях. Френският посланик в Испания определя по по-реалистичен начин проблемите на краля, като ги отдава на прекалено честите му полови контакти с кралицата. „Кралят — съобщава той — видимо се похабява, като прекалено често използва своята съпруга кралицата. Той направо изглежда изтощен.“ Хипохондричните самовнушения, от които Фелипе V страда, както и убеждението, че тези нещастия му се случват като Божие наказание за неправедния му начин на живот, са симптоматични за обхваналата го маниакална депресия. „През последните осем месеца той показва признаци на невменяемост, а болното му въображение го кара да вярва, че е обречен на неизбежна смърт, тъй като са го сполетели всевъзможни болести“ — пише първият министър на Испания, Алберони.

Фелипе е така дълбоко убеден, че е на път да се раздели с живота, че вика своя изповедник по всяко време на денонощието. Министрите му предлагат да си напише завещанието, с което да определи своята съпруга Елизабета Фарнезе за регентка на кралството. Слуховете за разстроеното му здраве достигат и до чуждестранните кралски дворове, което кара Великите европейски държави да се погрижат да защитят интересите си, в случай че той умре или жена му поеме управлението на Испанското кралство. „Трима хитри и изкусни французи“ са внедрени като негови медицински помощници, докато кралицата, която иска да ограничи френското влияние в двора, убеждава баща си, пармския херцог, да изпрати своя личен лекар, д-р Черви, да се грижи за Фелипе. Единствено войната, която избухва между Испания, от една страна, и Франция и Англия, необичайно действащи в съюз, от друга, изважда Фелипе от обхваналата го летаргия.

Но интроспективната меланхолия на краля отново се завръща, което довежда до истинска вътрешнополитическа криза, отразила се пагубно върху личните финанси на кралицата. Религиозната добросъвестност на краля за пореден път подхранва убеждението му, че нещастията, които спохождат Испания, са Божия отплата за неговите грехове. В най-потайните кътчета на съзнанието му се ражда мнението, че негов неотменен дълг е да се откаже от престола, защото е негоден да управлява своята страна — нещо, за което едва ли е бил необходим подтик свише, за да се разбере, че е вярно.