Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

„Когато се оттегля на обяд, кралят надава страшен вой, който в началото озадачаваше всички, и се наложи близките му да напускат двореца, преди той да седне на масата. Но тъй като кралицата не е сигурна в неговото поведение, тя не го пуска навън, поради което двамата трябваше да се откажат от любимите си разходки в градините на Сан Илдефонсо, както правеха преди. Вечерното забавление на краля се състои в слушане на Фаринели (италианския певец Карло Броски), който изпълнява все същите пет италиански арии, които е пял, когато за първи път се е представил пред краля, и продължава да ги изпълнява всяка вечер в продължение на близо дванадесет месеца. Ваша милост сигурно ще се усмихне, като разбере, че кралят се опитва да имитира Фаринели, понякога по време на всяка ария, а друг път след края на музикалните изпълнения. Тогава той издава такива крясъци и така вие, че прислугата прави всичко възможно никой да не присъства на неговите щуротии. През изминалата седмица получи един от онези припадъци, който продължи от дванадесет часа вечерта до след два часа на другата сутрин. Придворните предложиха да го изкъпят, но се страхуваха, че няма да го убедят да опита този метод на лечение.“ (Писмо на Кийн до Нюкасъл, цитирано в: Armstrong, Elizabeth Farneze, p. 344)

По-късно Фаринели разказва на д-р Бърни, че е бил задължен да пее едни и същи четири песни, две от които били на немския композитор Йохан Адолф Хасе (1699–1783) — „Pallido il sole“ („Бледо слънце“) и „Per questo dolce amplesso“ („С всяка сладка прегръдка“) — чак до смъртта на краля. Ако направим сметка, певецът трябва да е изпълнявал тези произведения около 3600 вечери поред.

И така, годините се редят, а кралят си остава бездеен, крайно набожен и потиснат, но все още безрезервно верен на жената, която определя политиката на неговата империя. Тази трагикомедия само се подсилва от пристъпите на маниакална депресия, от която кралят периодично страда. Краят идва след един масиран удар, който той получава на 9 юли 1746 г. По този повод маркизът на Аржансон пише:

„Фелипе почина от раздразнение и от наднорменото си тегло, защото си угаждаше безмерно, а апетитът му беше по-скоро голям, отколкото умерен. Той все беше зает, макар че не вършеше нищо полезно. Няма мъж, който да е давал такъв пример за злоупотреба с брака като него — той се остави да бъде управляван от жена си, която обаче го управляваше зле. Кралицата го принуди да пожертва честта и богатствата на Испания за завладяването на земи в Италия, но Господ отсъди тя никога да не може да им се порадва.“ (Писмо на маркиз д’Аржансон, цитирано в: Armstrong, Elizabeth Farneze, p. 387.)

Смъртта на съпруга ѝ и възкачването на престола на нейния доведен син Фернандо слагат край на властта на Елизабета Фарнезе.

Но възцаряването на Фернандо не променя испанската монархия. Новият крал — четвъртият и единствен останал жив син на покойния монарх от първия му брак — има нездрав цвят на безизразното си лице, ниска и набита фигура и „е толкова здрав и як на вид, колкото биха желали да бъде тези, които го обичат“, казва английският посланик Кийн. Новият владетел се проявява като разумен държавник и се съгласява с министрите си, че на Испания е нужно време, през което в страната да цари мир и разбирателство. За съжаление обаче е наследил темперамента на баща си: мързелив по природа, той търси облекчение от своята депресия в оперни представления (кралят и съпругата му са меценати на Скарлати и Фаринели) и други забавления. Освен това Фернандо се проявява и като човек на настроенията, подозрителен и колеблив, и който подобно на своя баща по време на депресия всеки ден очаква да го сполети внезапна и насилствена смърт.

Също като баща си той е напълно зависим от жена си Барбара, дъщеря на португалския крал Жоао V. За нея архидякон Кокс пише: „Тя е с доста обикновена външност и е загубила хубавата си фигура след напълняването.“ (W. Coxe, Memoires of the Kings of Spain of the House of Bourbon, London, 1815.) Към това може да се добави, че кожата ѝ е набраздена от белези от шарка, устните ѝ са дебели и страда от хронична астма. В психическо отношения характерът ѝ не се различава много от този на царствения ѝ съпруг, защото и в нейния род — Браганса, има случаи на умствени увреждания. Подобно на краля, кралицата всеки ден живее със страх от внезапна смърт, който се подсилва от астматичното ѝ заболяване. Барбара се страхува също, че ако съпругът ѝ умре преди нея, тя ще изпадне в мизерия. За да избегне тази катастрофа, тя става изключително алчна и след смъртта си на 27 август 1758 г. остава значително състояние на брат си Педро Португалски.