Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Козимо се оженва за Маргьорит Луиз Орлеанска — племенница на френския крал Луи XIII и братовчедка на Луи XIV. От дипломатическа гледна точка това е отличен избор, който очевидно ще осигури продължаването на рода Медичи — проблем, който дълго владее мислите на Козимо. „Тя ще даде разкошни плодове, ще бъде утеха за старините ви и ще спомогне за пребъдване на поколението на Ваше Височество“ — му казват приближените.

На практика обаче трудно може да бъде посочен пример за по-неподходящ брак от този между Козимо Медичи и Маргьорит Луиз. Женихът е суров и навъсен човек, толкова чужд на физическата близост с жените, че някои го смятат за хомосексуалист. „Той спи при жена си, но само веднъж седмично, и то под лекарско наблюдение да не би твърде продължителният му престой там да навреди на неговото здраве“ — пише принцеса София Хановерска. За разлика от него съпругата му е красива, много весела, енергична и като дъщеря на Гастон д’Орлеан — горда, упорита и егоистка.

Омъжена чрез посредник в парижкия Лувър, тя се отправя към Италия по море и е посрещната тържествено от новите ѝ поданици с една скъпо струваща, прекрасна церемония. Но Маргьорит Луиз не си прави никакви илюзии: принудена е да се раздели в Париж със своя любовник, принц Шарл Лотарингски, винаги е искала да стане кралица, а не велика херцогиня и освен това не харесва страната, в която е заставена да живее. Според нея флорентинците са ограничени и скучни хора, а съпругът ѝ е просто непоносим. Бащата на Козимо отпраща френската прислуга на младоженката и използва всички възможни средства тя да изпълни своя съпружески дълг — раждането на наследника Фердинандо, което става през 1663 г.

Но бъдещата велика херцогиня все още не се е примирила със съдбата си. Изпращат я да се поуспокои в Поджо ла Каяно, където тя се среща и споделя пред френската кралица, че е „лишена от всякакви удобства и е жива погребана в ужасна самота“, въпреки че фактически е заобиколена от многолюден двор. Посещението на бившия ѝ възлюбен, Шарл, не я примирява с положението ѝ на съпруга, макар че на практика сватбата на Шарл слага край на връзката им. Когато установява, че пак е бременна, Маргьорит се опитва да прекъсне изкуствено бременността, но дъщеричката ѝ Ана Мария все пак се ражда през август 1667 г. Тогава младата херцогиня вдига скандал, настоявайки да ѝ бъде разрешено да се завърне във Франция. След като вече не споделя леглото на своя съпруг, братовчед ѝ Луи XIV, ѝ прави забележка да се овладее. Козимо е изпратен на няколко доста скъпи пътувания зад граница, с напразната надежда, че след дълго отсъствие сърцата се привързват повече. Двамата съпрузи наистина възобновяват семейните си отношения, но само в рамките на общи разговори. Все пак на 24 май 1671 г. им се ражда трето дете, Джан Гастоне. След това великата херцогиня най-сетне успява да постигне своето и на 12 юни 1675 г. напуска Тоскана, за да отпътува за Франция и никога повече да не се върне обратно.

Бурната им връзка е още по-изнервяща за великия херцог, за когото единственото важно нещо в живота е да осигури бъдещето на династията. Независимо че доживява до дълбоки старини, Козимо е хипохондрик и живее с мисълта, че може да умре всеки момент, и затова е сериозно загрижен за осигуряването на наследници на Медичите. Но за зла участ той не успява да задоми така успешно своите деца, както баща му — него, макар и за опасната Маргьорит Луиз, защото, нито едно от тях не се сдобива с потомство. Престолонаследникът на Козимо — принц Фердинандо, е женен за баварската принцеса Виоланта — брачен съюз, който не предизвиква ентусиазъм у нейния съпруг. Веднага след сватбата Фердинандо заминава за Венеция в търсене на по-удовлетворителни завоевания — без значение от мъжки или женски пол. Уведомен за слабостите на своя син, Козимо му пише предупредително писмо:

„Искам да ми обещаеш да се въздържаш от развлечения, които са гибелни за душата… както и че ще избягваш да се сближаваш по неподобаващ за тебе начин с музиканти, артисти (със славата на безчестни люде) и че няма да участваш в разговори и особено в забавления с куртизанки.“ (Harold Acton, The Last Medici, London, 1988, p. 179.)

Но това, което надареният естет Фердинандо желае най-много, е именно „да се сближи по неподобаващ за него начин с музикантите“. Един негов домашен наставник — певецът Петрильо, който го е очаровал, вече е изгонен от дома на великия херцог. Във Венеция обаче Фердинандо намира негов заместник в лицето на кастрата Чекино де Кастрис, който има голямо влияние върху младия принц. Ако се беше задоволил с общуването си с кастрати, Фердинандо не би навредил толкова на здравето си, но уви. След поредното си посещение във Венеция той се прибира у дома, заразен със сифилис и придружаван от певицата „La Bambagia“ — „Памучното момиче“. Така дълго преди смъртта си (а той изпреварва своя баща с цели десет години), Фердинандо губи паметта и способностите си и целият се парализира в резултат на сифилитичното заболяване, или, както казват неговите съвременници, става „мъченик на Венера“.