Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

От време на време Джан Гастоне се завръща в Райхщат, при това с най-добри намерения. На 18 април 1699 г. той пише на баща си Козимо:

„Ваше Височество трябва да знае, че деветнадесет дни, след като получи сватбения ми пръстен, ако не и по-рано, моята принцеса започна да капризничи, да се цупи и да ме нагрубява, понеже не съм искал да напусна Дюселдорф. Разправя тук и там доста безочливи неща за мен и за моя народ… Тя е достатъчно високомерна и суетна, за да тъпче и властва над всеки, вярвайки си, че е най-великата дама на този свят, владеейки бохемските си ниви… Затова аз не мога да живея с нея в едно от най-изисканите кътчета на света… Според нейната прислуга тя винаги си е била такава — както по време на вдовството си, така и в брака си с моя предшественик [палатинския граф], който се пресели в отвъдното след прекалено пиене, опитвайки се да забрави своя гняв и отвращение от общуването си с нея.“ (Acton, The Last Medici, London, p. 239–240.)

Джан Гастоне трябва да е бил съвсем наясно със своето положение. По ирония на съдбата майка му напуска баща му, защото го смята за непоносим. Той на свой ред напуска жена си, понеже също не може да я понася.

Когато императорът убеждава принца да „се опита да надмогне нежеланието си за съвместен живот със съпругата му в онова ужасно и откъснато от света място“, Гастоне заявява, че се е опитал да живее в любов с нея, но безуспешно. На човек му стига да поживее в Райхщат дори през лятото; през зимата това е просто невъзможно.

През октомври 1703 г. принцът се премества в Хамбург, където остава до февруари следващата година, където си намира приятни забавления, които Райхщат не може да му предложи. Но когато по-късно се премества да живее в Прага, изглежда напълно изпаднал в депресия — отнесен и апатичен, той прекарва по-голяма част от времето си, като просто зяпа през прозореца. Престава дори да подписва писмата си, защото не може да понася своята писалищна маса. Симпатичните млади момчета и грубият секс с тях се оказват единственото нещо, което е в състояние да го извади от обзелата го меланхолия. През 1705 г. той се завръща завинаги във Флоренция. Става ясно, че вече няма никаква вероятност жена му да дойде да живее при него или пък да им се родят деца — на него, на брат му или на тяхната сестра.

В последен опит да осигури престолонаследник на рода, великият херцог Козимо се хваща като удавник за сламка, макар това определение никак да не подхожда на охранения му брат, кардинал Франческо Мария. Прелатът е всичко онова, което херцогът не е: той е хедонист, щедър до безразсъдство, чревоугодник и светски човек. При двамата братя има куриозна размяна на ролите: фанатичният велик херцог е бил по-подходящ за духовна кариера, а кардиналът — за светска. При това Франческо е натрупал огромно богатство от множеството си имения, докато към църковните си задължения се отнася доста повърхностно. Той обаче не проявява голям интерес към женска компания за сметка на противоположния пол, но брат му го убеждава да поиска да бъде освободен от свещения си обет, което ще му позволи да се ожени и евентуално да създаде престолонаследник за Великото херцогство. Освен това му е разрешено да запази многобройните си източници на доходи. При всяко положение бракът е едно от малкото удоволствия, които кардиналът не познава до този момент.

Евентуалната кандидатка за негова съпруга е Елеонора, дъщеря на Винченцо Гонзага, херцог на Гуастала. „Грижи се за здравето си, за да можеш да ни дариш с утехата на очаквания малък принц“ — му пише сестра му, съпругата на палатинския електор. Това е разумен съвет, защото кардиналът е само на четиридесет и осем години, а вече представлява планина от сланини, с огромно шкембе и с лице, набраздено от сипаница, освен това страда от подагра и от възпаление на дихателните пътища. Елеонора го смята за толкова отблъскващ, че отначало дори не иска да попадне в прегръдките му. Тя прави всичко, което е по силите ѝ, за да се отърве от него. За нейна радост прекомерното му затлъстяване си казва думата и кардинал Франческо Мария умира на 3 февруари 1711 г. С неговата смърт пропада и последната надежда на Козимо за пряк наследник на престола. Това, което му остава, е да излее гнева си върху „пажовете и слугите на брат му, много от които принцът 158 158 Джан Гастоне. — Б.пр. обичал, когато са били млади и с приятна външност; а когато възмъжават, стават негови сводници и му доставят други красиви момчета, които да му правят компания… Защото той много обича да гледа как другите правят [любов]… Някои от споменатите люде са изгонени от държавата, други са осъдени на каторжен труд.“ (Acton, The Last Medici, London, p. 276.)