Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Макар че Дами има за задача да обикаля бедните квартали на града, за да открива подходящи кандидати за този вид забавления, страстта на великия херцог понякога се разпалва само от вида на някой привлекателен млад човек, било от тези във или извън двореца — по време на някоя от редките разходки из Флоренция. Така например, когато научава, че един млад флорентински бръснар си има годеница, той му заповядва да доведе момичето в двореца, започва да флиртува с двамата поотделно и след това ги кара да се любят пред очите му. Понякога, разбира се, той получава повече от това, за което се е спазарил. Това се отнася и за онзи случай, в който херцогът е така запленен от мускулестото тяло на един мечкар от Бохемия на име Михаел Хенцхемиц и от красотата на неговите двама млади помощници, че и тримата са включени в групата на руспантите. Един ден посред нощ, докато се разхожда из града, на херцога му се приисква да се позабавлява с мечкаря. Когато Хенцхемиц е доведен при него, принцът вече е много пиян. Двамата се връщат в двореца, където изпиват още вино, докато накрая Джан Гастоне повръща върху лицето и гърдите на мечкаря. Той от своя страна така се ядосва, че хубаво обработва с юмруците си великия херцог, докато онзи започва да вика за помощ. Но в интерес на истината трябва да се признае, че Джан Гастоне рядко се озлобява срещу своите нападатели. Той, изглежда, изпитва удоволствие от повръщането, както и от нецензурните истории, на които се наслаждава. Понякога в спалнята му се събират повече от десетима руспанти и правят истински сексуални оргии.

През 1730 г. великият херцог си изкълчва глезена и това го приковава към леглото, което той не напуска — с изключение на много редки случаи — през следващите седем години. Веднъж той посещава в два часа през нощта обществените бани „Сан Сперандино“ и прекарва там цели пет часа.

Преподобният Марк Нобъл, историк на Флоренция, живял в края на осемнадесетото столетие, пише:

„Няма много какво да се разкаже за личния живот на принца, защото той поради леност никога през последните тринадесет години не се е обличал и нито веднъж през последните осем не е ставал от леглото си. Външният му вид е необикновено ексцентричен: той посреща тези, които са имали нещастието да се доближат до него, само по риза без жабо и с необикновено дълъг шал от не особено фин муселин, както и с нощна шапчица, цялата поръсена с емфие.“ (Спомените на Нобъл са преразказани дума по дума в книгата на Полниц.)

Покойният 164 164 към датата на издаване на съчинението на Нобъл — краят на XVIII в. — Б.пр. граф Сандуич осведомява писателя, че тези „отвратителни“ навици на великия херцог стават още по-непоносими към края на живота му. Веднъж, преди графът да посети Негово височество, за да премахнат тежките миризми в спалнята му, я застилат с прясно откъснати рози. Но ароматът на розите — колкото и пресни да са били — едва ли е потушил смрадта в спалнята на херцога, където леглото обикновено е пълно с паразити, завивките са мръсни, а стаята е направо пропита от миризмата на тютюн, алкохол и изпражнения. Великият херцог обаче пет пари не дава за външния си вид и за това, че ноктите на ръцете и краката му не са подрязани. С двойна брадичка и голямо шкембе, той носи доста широка и мръсна перука, с която веднъж го виждат да бърше повръщаното от лицето си.

Засега не е ясно доколко може да се вярва на тези истории, разказани от един отявлен критик на великия херцог, който очевидно е използвал описанието, което Светоний дава на омразния му император Тиберий. С подробностите си тези писания твърде много напомнят за днешната жълта преса, но в общи линии, картината, която те създават, не е далеч от истината. Когато принцът на Краон, чийто син между другото също е обвиняван в „руспантизъм“ и който посещава през януари 1737 г. великия херцог като официален представител на неговия бъдещ наследник на престола — Франц Лотарингски 165 165 бъдещият Франц I, владетел на Свещената Римска империя от 1745 до 1765 г. и велик херцог на Тоскана от 1737 до 1765 г. — Б.пр. , той заварва следната картина. Джан Гастоне се намира в „състояние, достойно за съжаление; той не може да стане от леглото; брадата му е пораснала; завивките и бельото му са мръсни; не носи жабо върху ризата си; погледът му е мътен и премрежен; гласът му е нисък, а говорът му е затруднен; като цяло се създава впечатление, че това е човек, на когото не му остава повече от месец живот.“

Джан Гастоне наистина се е превърнал в един запуснал се владетел — алкохолик с очевидно перверзен вкус, въпреки че някога е бил многообещаващ младеж и че в отношенията си към другите си остава хуманен и любезен човек. Той без съмнение обаче става жертва на личностните си проблеми — детство без майчина ласка, баща, който се държи строго и страни от него, и нещастен брак — които го превръщат в истинска развалина. Баща му е меланхолик и никак не би било чудно, ако и самият Джан Гастоне е страдал от някакво депресивно състояние. Когато през 1705 г. се завръща във Флоренция, той прекарва дълго време в полуизолация и по цели нощи просто гледа луната. Странните отклонения от нормалното поведение, в които намира удоволствие, може би компенсират депресията, която убива неговия интерес към държавните дела; своеобразна самозащита на личността, търсеща облекчение на непоносимото тегло на тъгата от самото съществувание.