Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

През своето шестдесетгодишно управление английският крал Джордж III има периоди, когато психичното му равновесие очевидно е нарушено, както между средата на октомври 1788 и март 1789 г., от февруари до май 1801 г., от февруари до юни 1804 г. и през октомври 1810 г. След това кралят изпада в състояние на привидна старческа деменция, причина за проявлението на която вероятно са предишните му психични проблеми, направили го уязвим за този вид заболяване. Но истинската същност на това, от което кралят е страдал, причините за него и неговото естество и до днес са дилема за изследователите. Според едни болестта на Джордж III е следствие от неговата „раздразнителна язвителност, взела в един момент връх над психиката му“; други са на мнение, че това е своеобразна форма на делириум или състояние, което се дължи просто на „своеобразието на неговия организъм“. Някои от действията на краля дори навеждат на мисълта, че той се разболява от шизофрения или, подобно на Хенри VI Английски и Фелипе V Испански — от маниакалната депресия, въпреки че симптомите на неговото заболяване не са напълно сходни с нито една от тези две диагнози. Каквато и да е била същността на боледуването му обаче, кралят без съмнение се държи като луд през периодите, когато болестта се задълбочава. По време на силния пристъп, който той получава през 1788 г., лекуващите го лекари са на мнение, че монархът страда от някаква форма на временно психично разстройство, а някои от тях изразяват опасение, че може никога да не се оправи. „Rex noster insanit“ („Нашият крал е полудял“) — отсича един от придворните му лекари, Ричард Уорън.

Предишните примери на лудостта, която обхваща някои крале, показват, че тя може да е последствие от някакво органично заболяване. Преди около двадесет години двама известни историци на медицината — Ида Макалпайн и Ричард Хънтър — стигнаха до заключението, че Джордж III никога не е бил луд в клиничния смисъл на думата, а само жертва на наследствен проблем с обмяната на веществата — разноцветна хематопорфирия, която се проявява с множество външно сходни с характерните за шизофренията или за маниакалната депресия симптоми. Това заболяване засяга повече или по-малко и неговите предци, както и някои от близките му роднини от неговото и от следващите поколения на рода. Психичното състояние на Джордж III е резултат от телесно страдание, а не истинска лудост. Задълбоченото и брилянтно поднесеното изследване на двамата учени трудно може да бъде оборено, макар че данните, с които разполагаме, не са достатъчни, за да бъде потвърдена поставената от тях диагноза.

Независимо че Джордж има по принцип невротичен темперамент, през първите двадесет и осем години от неговото царуване се проявяват малко признаци за умствената му слабост. През ранните си години той не страда от някакви основни физически или психически отклонения, макар че през 1758 г., две години преди да се възкачи на престола, лорд Уолдгрейв прави следния коментар за невротичния характер на бъдещия крал: „У него има своеобразна неудовлетвореност… Всеки път, когато не е доволен от нещо… става навъсен и мълчалив, оттегля се в кабинета си, да се успокои с четене или размишления, но най-вече да се наслаждава на меланхолията вследствие нарушеното равновесие на телесните течности в организма му. Дори когато лошото му настроение премине, тревожните симптоми могат скоро да се появят отново.“ (Waldegrave, Memoires, ed. Holland, 1829, p. 9.)

След като се възкачва на престола, Джордж III преживява няколко кратки периода на влошено здравословно състояние, които някои от по-късните изследователи на управлението му неоснователно смятат за симптоми на неговата невроза. През 1762 г. Хорас Уолпол казва на своя приятел Хорас Ман, че „кралят е прекарал една от онези странни епидемии на настинка, появили се напоследък, и които обикновено не завършват с фатален край; при него тя се е изразявала в силна кашлица и тежест в гръдната област, които той се опитвал да прикрива, както впрочем правех и аз… Слава Богу, той е вече извън опасност и така избегнахме един невиждан досега политически хаос… Не се наложи даже да прибегнем до закона за регентството.“ (Walpole, Correspondence, XXII, pp. 23, 32.)

Три години по-късно, през 1765, кралят има подобни оплаквания, съпроводени от силна кашлица, треска, ускорен пулс, пресипване, безсъние и бодежи в областта на гърдите. Хорас Уолпол се чуди дали кралят не е болен от туберкулоза и дори си позволява да изрази пред лорд Холанд предположението, че на Джордж „вероятно не му остава повече от година живот“. На 26 март 1765 г. Уолпол пише на Хорас Ман: „Кралят беше тежко болен; имаше треска, силна кашлица и натрупване на телесни течности в гръдната област. Пускаха му кръв четири пъти и той се възстанови достатъчно, за да може спокойно да си поема въздух, но и миналия петък се наложи да му поставят вентузи.“ (Walpole, Correspondence, XXII, p. 288.)