Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

От казаното дотук става ясно, че лекарите на крал Джордж III се намират в много затруднено положение. От една страна, те не притежават необходимия клиничен инструментариум, а от друга — етикетът ги възпрепятства систематично и отблизо да следят състоянието на техния пациент. Затова и медицинските им заключения не излизат извън традиционните за онова време рамки, както показва и съобщението на лорд Гренвил за поставената от тях диагноза:

«Причината [за състоянието на краля], с която всички те са съгласни, е натискът на телесните течности, който отначало се прояви в краката, а безразсъдството на краля допринесе то да се разпространи и върху стомашно-чревния тракт; лекарствата, които му даваха, за да запазят живота му, причиниха разпространението на болестта и до мозъка… Лекарите се борят… да я ограничат отново само до долните крайници, което поначало е най-добрият начин за излекуване [на пациента от болестта].» (Memoires of the Court and Cabinets of George III, ed. duke of Buckingham, 1853, vol. II, pp. 6–7.)

Тъй като кралските лекари не могат да определят кой е най-добрият начин за лечение на техния височайши пациент и тъй като болестта му очевидно е проникнала в мозъка, те решават, макар и неохотно, да поканят един от тогавашните специалисти по душевни болести, д-р Франсис Уилис, подпомаган от двамата си синове. Уилис учи в Охфорд, отначало в Линкълн, а след това в Брейзноуз Колидж; докторатът си по медицина получава в Оксфорд, но това само по себе си не представлява разрешително за лекарска практика и дори не гарантира добри знания по медицина. Уилис обаче, който междувременно е ръкоположен в духовен сан, проявява задълбочен интерес към медицината, работи като общопрактикуващ лекар, както и в Главната болница на Линкълн, а след това, през 1776 г., открива клиника за душевноболни край Грейтфорд. През това време той си създава завидна репутация на медик. Един посетител на здравното заведение по онова време описва неговите пациенти по следния начин: «В цялата околност почти всички орачи, градинари, работници на хармана и майстори на сламени покриви, както и всички, които се занимават с физически труд, бяха облечени в черни копринени бричове и чорапи, а главите им бяха напудрени, фризирани и нагласени. Това бяха пациентите на доктора, а облеклото, изрядният външен вид и физическото натоварване са сред основните елементи на неговата забележителна система за лечение. Така здравето и радостта от живота допринасят за оздравяването на всеки пациент, приет за лечение в това прочуто здравно заведение за душевноболни.» (Fred Reynolds, Life and Times, London, 1826, p. 164.) По препоръка на лейди Харкорт, чиято майка той успешно лекува, д-р Уилис става обект на внимание на кралското семейство.

Но лекарят и неговите синове се нагърбват с тежко бреме, защото още при запознанството си с тях — в петък, на 5 декември 1788 г., — кралят от пръв поглед ги намразва. Той се обръща към д-р Уилис с думите: «Сър, вашето облекло и външност издават принадлежността ви към Църквата, принадлежите ли наистина на нея?» «Преди да, изцяло, но по-късно се посветих главно на природните науки» — отвръща Уилис. «Жалко, защото сте зарязали една професия, която винаги съм обичал, и сте се захванали с друга, която искрено ненавиждам» — е коментарът на краля, който показва известно раздразнение. «Сър, нашият Спасител също се е занимавал с лечението на болни хора» — отвръща Уилис. «Да, така е — сопва се кралят, — но не го е правил за 700 лири годишно.» (Diaries of Robert Fulke Greville, pp. 118–119.) Впрочем, семейство Уилис са в добро финансово положение и без ангажимента им с болестта на краля. По-късно, през 1792 г., д-р Уилис получава хонорар от 10 000 английски лири за лечението — между другото безуспешно — на побърканата португалска кралица Мария I.

И така, подобрението в здравословното състояние на крал Джордж III вероятно се дължи по-скоро на Уилис и неговите синове, отколкото на кралските лекари, ако въобще може да се приеме, че е резултат от лекарски грижи. Впрочем, Франсис Уилис е страшен човек със смразяващ поглед, благодарение на който успява да държи пациентите си под контрол. Той се отнася по същия строг начин и към придворните на краля, все едно че се намира сред пациентите на своето заведение за душевноболни. Той си позволява дори да цензурира писмата, отправени лично до краля, и собственоръчно му представя документите, свързани с управлението на държавата.

Няма съмнение, че подлага владетеля на строг режим, който включва използването на усмирителна риза и специален стол за същата цел, който Джордж III патетично нарича свой «коронационен престол». Понякога Уилис нарежда пациентът му да бъде вързан и за леглото. Но в някои отношения Уилис проявява повече разбиране за методите на лечение на психичните заболявания в сравнение с редица негови съвременници. Той вярва например в лечебната сила на дисциплината, но тази дисциплина, която е съчетана с добронамереност към пациента. По-късно лекарят си спомня: «В началото, когато започнах да се грижа за Джордж III, моят метод на лечение се стори много унизителен на кралицата. Но според мен, както смъртта не прави разлика между хижата на бедняка и двореца на принца, така и лудостта не подбира жертвите си. Поради това никога не съм правил разлика в начина, по който лекувам пациентите, поверени на моите грижи. Когато милостивият ми господар започваше да буйства, смятах, че мой дълг е да го подложа на същата система за обуздаване, която бих приложил към някой от неговите градинари в Кю; с други думи, поставях му усмирителната риза.» Въпреки че изпитва неприязън към д-р Уилис, неговите лечебни методи, изглежда, понасят добре на крал Джордж. Гревил отбелязва, че «д-р Уилис остава непоколебим и му заявява с нервен и решителен тон, че трябва да се овладее, защото в противен случай ще го сложи в усмирителната риза. След това д-р Уилис излиза от стаята и се връща с такава риза… кралят внимателно я оглежда и обезпокоен от непреклонността на лекаря, започва да се подчинява на неговите указания. Направиха ми силно впечатление уместният език и авторитетният тон, с които д-р Уилис се справи в дадената ситуация.» (Diaries of Robert Fulke Greville, p. 120.)