Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Светлите лъчи на надеждата постепенно стават по-осезаеми. На 2 февруари 1789 г. Фани Бърни се разхожда в градините на Кю, когато за своя изненада вижда крал Джордж да се задава насреща ѝ, придружаван от двама от неговите лекари. «Какъв ужас изпитах — пише тя в дневника си, — когато чух краля да вика подире ми със силен и дрезгав глас: „Мис Бърни, мис Бърни!“ — Господи, как съм тичала! Краката ми сякаш не докосваха земята.» Накрая д-р Уилис моли Фани да спре. Кралят се приближава и я поздравява много сърдечно, а приказките му са напълно разумни.“ „Защо избягахте от мен?“ — пита я той, а след това я осведомява, че възнамерява да направи някои промени в състава на Министерския съвет. (Diaries and Letters of Madame d’Arblay, IV, 2, February 1789.)

Възстановяването на здравето на краля е повод за големи празненства в цялата страна. Макар че той все още лесно се уморява, все пак успява да издържи изпитанието на благодарствената литургия в катедралата „Сейнт Пол“ по случай деня на св. Георги през 1789 г., продължила цели три часа. Там той заявява пламенно пред архиепископа на Кентърбъри: „Господи, два пъти прочетох от край до край диагнозата, поставена от моите лекари, и след като съм бил в състояние да издържа всичко това, смятам, че няма нещо, което не бих могъл да превъзмогна.“

Службата в „Сейнт Пол“ се състои само няколко месеца преди превземането на Бастилията в Париж — събитие, което символизира началото на период на революции и войни, който се отразява върху вътрешната и външната политика на не една държава. Здравето на краля, изглежда, остава добро въпреки напрежението от тези бурни събития. Трябва да минат още цели дванадесет години, преди болестта му да се появи отново. Това става вероятно поради неочакваната промяна в Министерския съвет, извършена през 1801 г., както и поради внесеното предложение да се гласува закон за освобождаване на римокатолиците в страната от действието на законите срещу углавни престъпления. Според краля одобряването на подобен закон би представлявало нарушение на дадената от него клетва по време на коронацията.

Познатите болестни симптоми се появяват отново през февруари 1801 г.: болки в стомаха, мускулна слабост, пресипване, ускорен пулс, обилно изпотяване, безсъние и изпадане в делириум; урината му отново е необичайно тъмна. По време на езда с генерал Гарт кралят споделя: „Цяла нощ не съм спал; чувствам се раздразнен и въобще не съм добре.“ Кралските лекари отново предполагат, че той може просто да е настинал, понеже е седял дълго в някаква студена църква. Скоро обаче се появяват и признаци, че събитията от 1788 г., изглежда, че ще се повторят. Кралят става емоционално нестабилен, често проявява гняв и силно безпокойство. „Когато седне да играе на дама, той съвсем несъзнателно, но постоянно обръща дъската; ако масата е застлана е покривка, той също несъзнателно започва да я обръща наопаки, тъй като не е в състояние да държи ръцете си в покой… По същия начин опънатите му нерви го карат постоянно да мачка на топка носните си кърпички… поради което понякога му се налага да използва по 40–50 на ден.“ (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 119.)

За ужас на краля баща и синове Уилис са повикани отново. „Джордж III е изпълнен с предубеждение към нас“ — възкликва наивно Томас Уилис. Както и през 1788 г., известните лекари са оптимистично настроени по отношение на неговите шансове да се оправи. И действително, след сравнително кратък период кралят става по-спокоен, спи по-добре и приказките му са по-смислени. Кралят се страхува, че е бил болен прекалено дълго, но не знае точно колко. На 14 март 1801 г. той е вече достатъчно добре, за да приеме министър-председателя Пит, а три дни по-късно — да председателства заседанието на Кралския съвет.

Тъй като здравето му се възстановява относително бавно, Джордж все още се чувства потиснат, така че, когато синът му, принцът на Уелс, го вижда в неделя на 19 април — за първи път след четири седмици, — кралят „постоянно му говори едни и същи неща, оставяйки впечатление за умиращ човек, осъден да си замине от този свят… и да предаде управлението на държавата в ръцете на принца… Той отвежда престолонаследника в стаята, където по-късно прекарва затворен остатъка от живота си, и му се оплаква по най-затрогващ начин от лечението, което е принуден да понася“. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 125.)

Лекарите Уилис по предварителен разчет трябва да си заминат до края на март същата година, но по настояване на кралската дъщеря, принцеса Елизабет, която все още се тревожи от здравословното състояние на баща си, въпреки неговата яростна съпротива, те остават още известно време. Лекарите „отвличат“ своя царствен пациент и го държат практически напълно изолиран до средата на май. „Веднъж говорих с краля за положението, в което се намира, и за необходимостта веднага да бъде поставен отново под лекарски грижи. Негово величество седна и силно пребледнял… ме погледна строго, казвайки: — Няма да ви простя това, докато сте жив, сър!“ — спомня си Томас Уилис. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, pp. 126–127.)