Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Макар че д-р Уилис така и не спечелва доверието на краля, дълбоко в себе си той си остава един хуманно настроен човек, който споделя мнението, че лудостта не може да се лекува само с очистителни средства или като върху пациентите се прилага сила. Веднага щом кралят покаже признаци на по-добро здраве, лекарят му дава повече свобода, като му позволява например сам да подреже ноктите си с джобното си ножче и да държи в ръце бръснача, с който г-н Папендик го бръсне — все неща, които изглеждат недопустими за придворните лекари. Всичките те, и особено Ричард Уорън, са песимисти по отношение на възможността кралят да се възстанови от болестта си, докато Уилис и синовете му изразяват надежда, че той ще оздравее. Когато кралят отново се разболява през декември 1810 г., Робърт Уилис заявява пред съответната парламентарна комисия, че болестта му е лечима:

«Смятам, че умопомрачението на краля е доста близко до делириума… При делириум мозъкът е напълно ангажиран с осмислянето на предишни впечатления… Налице е и съществено нарушение на общото състояние на пациента: силно безпокойство, желание за сън и пълна неадекватност по отношение на заобикалящата го действителност. При лудостта обикновено не се наблюдават почти никакви нарушения, особено в общото състояние на болния; умът е обсебен от някаква фикс идея… Имайки предвид лудостта и делириума като две възможни заболявания на краля, аз бих поставил неговото умопомрачение някъде между двете. Симптомите са по-скоро на делириум, отколкото на лудост.» (Macalpine and Hunter, George ІІI and the Mad-Business, p. 150.)

През 1788 г. лекарите имат въпиеща нужда от оптимизъм, защото болестта на крал Джордж предизвиква политическа криза. Тъй като той не е в състояние да носи отговорността за държавното управление, синът му, принцът на Уелс, трябва да встъпи в правата си. «С влошаване на здравословното състояние на горкия ни крал започнахме да губим надежда и принцът на Уелс трябваше да поеме управлението на династията» — пише английската романистка Фани Бърни, мадам д’Арблей (Diaries and Letters of Madame d’Arblay, IV, 2, February 1789.) Насърчавани от кралския лекар Ричард Уорън, привърженик на вигите, принцът на Уелс, а и брат му — херцогът на Йорк, са склонни да използват създалата се ситуация в свой интерес. Между впрочем за партията на вигите боледуването на краля е отлична възможност да се избави от подкрепяното от торите правителство на Уилям Пит и да вземе властта в свои ръце.

Принцът на Уелс, чиято разпуснатост и екстравагантен начин на живот вече са обтегнали отношенията му с неговия баща, отдава своите политически предпочитания на вигите и на техния водач Чарлс Джеймс Фокс. След като кралят очевидно трябва да бъде обявен в несъстоятелност да управлява за известно време, а вероятно и до края на живота си, на негово място трябва да бъде избран регент, който да поеме управлението. За вигите този пост несъмнено трябва да бъде поет от Джордж, принцът на Уелс.

Всичко, което Уилям Пит и торите могат да направят, освен да се молят за оздравяването на краля, е да протакат нещата и да ограничат правомощията на регента при евентуалното внасяне на съответния закон в Камарата на общините. Освен това торите са донякъде облагодетелствани от разединението на вигите. Самият уелски принц е капризен и ненадежден съюзник, без който обаче не може, защото, ако стане регент, той ще е човекът, който ще определя основните приоритети и протекции. Вигите пък по онова време са разделени на фракции, а Чарлс Джеймс Фокс не е лидер, на когото може да се разчита.

Все пак за момента, изглежда, нещата са в полза на вигите. Те са убедени, че кралят няма да се възстанови. «Струва ми се, че не бива да храним никакви надежди за пълно и бързо оздравяване» — казва лорд Лъфбъро на лидера на вигите. Лордът е на мнение, че принцът на Уелс е в законното си право да стане регент, с което Фокс е напълно съгласен. Вигите обаче изобщо не са наясно какви трябва да бъдат правомощията на регента, а торите пък искат да са сигурни, че регентството няма да продължи дълго. Поради смъртта на Корнуол на 2 януари 1789 г., председател на Камарата на общините 169 169 Долната камара на английския парламент. — Б.пр. , въпросът става още по-належащ, защото изборът на нов председател трябва да бъде потвърден от краля или от упълномощен от него представител. На 12 февруари същата година Законът за регентството, внесен от министър-председателя Пит, е приет от Камарата на общините, но към онзи момент политическата криза, изглежда, вече отминава, защото здравословното състояние на краля започва бавно да се подобрява.