Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

В началото на юни обаче кралят е вече достатъчно здрав, за да отиде в Уеймът да се възстановява. „Както обикновено, морските бани ми помогнаха, но никога не са ми били толкова необходими, колкото сега, защото тежката треска, която прекарах през изтеклата зима, имаше редица неблагоприятни последствия за мен… Сега те са почти отшумели. Въпреки това съм принуден много да внимавам и да избягвам всичко, което би ме преуморило…“ — разказва кралят на 20 октомври 1801 г. на своя приятел Хърд, епископа на Уорчестър. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 130.)

Три години по-късно, през февруари 1804 г., Джордж III претърпява нов кратък пристъп на болестта си, който пак се дължи на настинка от мокри дрехи. Когато министър-председателят Хенри Адингтън предлага отново да извикат доктор Уилис и синовете му, кралските синове, херцозите на Кент и Къмбърленд, отказват, смятайки, че ако кралят види тези лекари, това ще доведе до „раздразнение на ума, от което могат да се очакват само най-лоши последствия“. Вместо Уилис е поканен друг „доктор на луди“ — Самюъл Саймънс, практикуващ лекар от психиатричната клиника „Сейнт Люк“, — който трябва да се грижи за лечението на краля. Неговият терапевтичен метод обаче наподобява този на семейство Уилис, така че и той не става по-симпатичен на Джордж. Поредният пристъп на краля обаче е сравнително краткотраен и до края на март се появява официално съобщение — може би малко преждевременно — в което се твърди, че „Негово величество се чувства много по-добре и според нас за кратко време ще бъде напълно възстановен.“

А в действителност монархът продължава да бъде в крайно нестабилно състояние на духа, понеже „този ужасен доктор“ Саймънс много му досажда. Вигите още веднъж подхващат темата за регентство, атакувайки министър-председателя от партията на торите, Пит, за когото твърдят, че прикрива действителното здравословно състояние на краля. В края на юли 1804 г. обаче кралят отново се чувства достатъчно добре, за да прекрати поредната сесия на парламента и да замине за възстановяване в Уеймът. Неговият личен лекар, сър Франсис Милман, обаче смята за по-разумно владетелят да не се къпе в морето. По време на почивката отношенията в кралското семейство значително се обтягат и кралят и кралицата заживяват разделени. Става така, че кралица Шарлот отказва да поднови съпружеските си отношения с Джордж, което кара краля — може би един от най-целомъдрените членове на Хановерската династия — да заяви на шега, че, изглежда, трябва да си намери любовница.

Подобни премеждия без съмнение се отразяват на здравословното състояние на владетеля, както в ментално, така и във физическо отношение, защото не трябва да забравяме, че към онзи момент той наближава своя седемдесети рожден ден. Освен това каквото и да е било естеството на неговото заболяване, то вече е оставило незаличими следи върху общото му състояние, които личат дори след явното му подобрение. Кралските му задължения, свързани с продължаващата кръвопролитна война с Франция, предизвикала твърде неблагоприятни политически и икономически последствия за народа, се превръщат в непоносимо бреме за него. При това зрението му отслабва, а способността му да се концентрира върху даден проблем все повече намалява. През 1810 г. любимата му дъщеря Амелия заболява тежко и скоро след това умира.

Малко след вяло протеклите тържества по случай петдесетгодишнината от възшествието на Джордж III на престола, проведени на 25 октомври 1810 г., болестта му отново се появява. Политическата ситуация в кралството става толкова критична, а шансовете на краля да се възстанови толкова неясни, че събитията от 1788–1789 г. като че ли се повтарят, поне по преценката на лорд Гренвил, изразена в писмото му до лорд Грей:

Като се има предвид възрастта на краля, който вече е на седемдесет и две години, отслабващото му зрение и влошеното му общо здравословно състояние, шансовете да оздравее са минимални. Макар и неохотно, кралският лекар сър Хенри Халфорд решава да покани отново доктор Саймънс, който пристига в Уиндзор заедно с четирима свои помощници и изисква „всички грижи за краля“ да бъдат предоставени единствено на него — желание, което първоначално е отхвърлено. Но кралят започва така да буйства, че отново се налага да му слагат усмирителна риза. Има обаче и спокойни периоди, през които той свири на клавесин, принадлежал някога на Хендел. Въпреки това продължава понякога да говори несвързано и отново е обзет от маниакалната си привързаност към лейди Пемброк — самата тя по онова време дама на седемдесет и пет, която доживява до деветдесет и три годишна възраст. Кралят се оплаква, че „му отказват да го допуснат до лейди Пемброк, въпреки че всеки знае, че аз съм женен за нея; и което е още по-лошо, онзи негодник Халфорд [неговият лекар] присъстваше на нашата сватба, а сега има наглостта да го отрича в мое присъствие.“ Джордж III пет пъти се кълне в Библията, че „и той ще бъде верен на своята скъпа Елиза, която му е останала вярна в продължение на петдесет и пет години“. „Лейди Пемброк казва, че кралят я преследва с любовните си писма и че тя трябва да му отговаря много сериозно, за да го убеди да престане — elle l’a furieusement attendu 170 170 тя едвам сдържа гнева си, докато го изчаква. — Б.пр. — но като комплимент за неговия вкус трябва да се каже, че тя без съмнение е най-красивата жена на 70 години, която съм виждала.“ Това пише през септември 1804 г. друга благородна дама, съвременничка на тези събития — лейди Хенриета Бесборо. Кралят междувременно лансира идеята за създаването на женски монашески орден, вероятно по образеца на Ордена на жартиерата — идея, която съвременниците му намират за крайно отблъскваща.