Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

В края на седемнадесетото столетие флорентинците, подобно на Медичите, започват да страдат от своеобразно втвърдяване на кръвоносните съдове, продължавайки да живеят със славата и богатствата на бляскавото си минало. Дворът на Медичите все още се отличава с изобилие и екстравагантност, а принцовете все още са покровители на изкуството и културата. Всичко това обаче е само фасада, която прикрива западащата тосканска икономика и политическата немощ на страната. Тоскана отдавна вече не е център на процъфтяваща индустрия, а селското ѝ стопанство е в упадък. На населението са наложени непосилни данъци, с които се финансират големите разходи на двора и субсидиите, които великият херцог трябва да плаща на чужди държави. Най-тежкото бреме се стоварва върху плещите на хората от средната класа — земевладелци и търговци, които винаги са били опора на тосканската икономика. В резултат на това се шири бедност и безработица. Големите религиозни празници и светските тържества, устройвани за развлечение на флорентинците, не могат да скрият икономическото разложение на града.

На практика Флоренция губи политическата си сила. Вярно е, че по време на своите пътувания зад граница великият херцог Козимо III, който управлява страната от 1670 до 1723 г., е приветстван с бляскава церемониалност, отговаряща на положението му на знатен принц; за негово удоволствие императорът му признава правото да се титулува Кралско височество, вместо обикновеното Височество (титла, която за негово неудоволствие императорът на Свещената Римска империя вече е дал на херцога на Савоя), и да бъде наричан „Serenissimo“ — „Светлейши“. Всичко това обаче са само почести на думи. Флоренция по онова време е вече треторазредна сила с малка армия и флота, която някога е била значителна, а вече почти не съществува. Това, че държавата продължава да живее в мир и все още е сравнително незасегната от чужди нашествия, се дължи на факта, че големите европейски държави по онова време нямат интерес да я нападнат. Но това не им пречи да кръжат като лешояди около западащия род на Медичите, след като Флоренция вече е своеобразна примамка, неспособна да се защитава успешно срещу евентуални нападения.

Великият херцог Козимо III управлява Тоскана в продължение на петдесет и три години. Неговото управление не може да се нарече нито особено добро, нито лошо. То обаче е повлияно от някои присъщи на характера му особености, които в известен смисъл са много важни, за да бъде разбран характерът на неговия син и престолонаследник, последният велик херцог, Джан Гастоне. Той е отгледан от благочестива майка, нещастно омъжена за баща му, великия херцог Фердинандо, който управлява Флоренция от 1621 до 1670 г. и далеч предпочита пред жена си прегръдките на красивия млад паж граф Бруто дела Молара. И така, Козимо става тесногръд, сериозен и крайно набожен човек, много по-подготвен за религиозна, отколкото за светска кариера. Още през 1659 г. за него се говори, че проявява „симптоми на необикновена набожност… обзет е от меланхолия повече от обичайното… никой не го е виждал да се усмихва.“ Животът му протича в непрестанно влачене по църкви, тъй като той има навика да посещава по пет-шест храма дневно, а върховно удоволствие му доставя участието в религиозните процесии. Английският пътешественик Едуард Райт пише, че през последните си години великият херцог има в покоите си „специална машина, която съдържа малки сребърни изображения на всички светии от християнския календар. Машината е пригодена така, че всеки ден да сменя и показва изображението на светеца според празника му в календара, така че херцогът да каже пред него своите молитви… Особена страст проявява към привличането на новопокръстени в лоното на Римската църква.“ (Edward Wright, Some observations made in travelling through France, Italy etc in the years 1720, 1721 and 1722, London, 1730, p. 429.) Козимо вероятно е най-щастлив, когато папата го прави каноник в църквата „Сан Джовани ин Латерано“, което му осигурява привилегията да се докосва до една безценна за него реликва — кърпичката на св. Вероника, която се смята, че Христос е използвал по пътя към Голгота и която по неведом начин е съхранила чертите на лицето му. Затова херцогът се гордее да бъде рисуван, облечен именно в дрехите си на каноник. През 1719 г., след като получава напътствие свише, той предоставя своята родина на „управлението и абсолютната власт на преславния св. Йосиф“.

Такава дълбока религиозност, която не е необичайно явление във флорентинското общество през онази епоха, би била напълно безвредна, стига да не е законодателно регламентирана. Великият херцог е безмилостен към нарушителите на религиозните норми както по отношение на морала, така и на вярата. Опитва се да забрани на жените да участват в театрални представления, както и на мъжете да влизат в домове, в които има неомъжени момичета. Освен това херцогът издава редица страховити и крайни антисемитски заповеди. Забранява смесените бракове между християни и евреи; на християните се забранява дори да обитават едни и същи домове с евреите. Евреин, който спи с проститутка от нееврейски произход, се глобява 300 крони, а проститутката се наказва с публично бичуване с камшик, гола до кръста. През ноември 1683 г. на дойките християнки се забранява да кърмят еврейски бебета. Великият херцог се заема да обследва училищата и университета, та всяко нещо, което му се стори, че може да накърни ортодоксията, да бъде поставено извън закона. Той заповядва скулптурната група на Адам и Ева, дело на Бандинели, да бъде изнесена от катедралата, защото била непристойна.