Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Още преди края на 1723 г. из Париж се носят слухове, че Фелипе V страда от маниакална религиозност и се готви да се откаже от престола. По-скептично настроените наблюдатели се чудят дали за това решение не съществуват и други причини. Предполага се, че дълбоко в сърцето си Фелипе жадува да се завърне в родната Франция, а и деликатното здраве на младия крал Луи XV продължава да подхранва неговите надежди, че един ден може да седне на френския трон. Но очевидно не може да бъде едновременно крал и на Испания, и на Франция. И ако вече не е испански монарх, шансовете му да наследи Луи XV стават още по-големи.

На 10 януари 1724 г. Фелипе V обявява своето решение да абдикира в полза на своя син, Луис. „Реших да се откажа от тежкото бреме да управлявам това кралство, за да мога да съсредоточа вниманието си върху смъртта през времето, което ми остава, и да се моля за спасението на моята душа в отвъдното вечно царство“ — четем в официалния документ, издаден по този повод. „Благодаря на Бога — продължава Фелипе — че ми позволи вече да не съм крал и през остатъка от дните ми да се посветя на служение на Бога в усамотение.“

В оттеглянето на Фелипе от властта има по-скоро нещо театрално. Макар че желае да приеме обета на францисканските монаси и нарежда разходите по поддръжка на неговото домакинство да бъдат съкратени, той се усамотява в разкошния новопостроен дворец „Ла Гранха“ в Сан Илдефонсо, чието строителство е опразнило сериозно испанската хазна и до онзи момент вече е струвало 24 милиона песос. Така Илдефонсо на практика се превръща в седалище на испанската висша държавна власт, защото нито Фелипе, нито амбициозната му жена престават да следят развитието на държавните дела.

При всяко положение новият крал и новата кралица са без всякакъв държавнически опит. Луис обаче е много обичан от испанските си поданици („el bien amado“) и се слави с качествата си на спортист и танцьор, но иначе е един млад негодник, доста слабо образован, груб по отношение на жените, скита нощем из улиците и се забавлява, ограбвайки собствените си градини. Има навика да нахълтва, без да е поканен, в домовете на придворните дами на жена си. Уменията му са насочени повече към спорта, отколкото към изкуството на държавното управление. Съпругата му е с не по-малко фриволен вкус и вулгарно поведение, та се налага понякога Луис да я поставя под „домашен арест“.

Можем да си представим какво негодувание се надига в Сан Илдефонсо към поведението на новия крал и неговата кралица. Става така, че Фелипе, който не престава да страда от своите религиозни терзания, започва да се съмнява, че като се е отказал от короната в полза на един неподходящ престолонаследник, в известен смисъл е нанесъл обида на Бога. Той не одобрява инфантилното поведение на сина си и още повече това на снаха си; интересува се дали, при положение че техният брак още не е консумиран, може да бъде анулиран. По щастлива случайност обаче е избавен от трудното решение на тази дилема, защото синът му умира от едра шарка в края на август 1724 г.

Фелипе обаче се сблъсква с нов и не по-малко сложен проблем. Според собствения му акт на отказване от властта, престолът при настъпилите обстоятелства трябва да премине във владение на по-малкия брат на Луис, Фернандо — мнение, което се споделя дори от личния изповедник на Фелипе. Но това е изход от ситуацията, който е напълно неприемлив, още по-малко за Елизабета Фарнезе, която и преди не е била съгласна с предаването на властта в резултат на абдикацията на съпруга ѝ. С нейната мощна подкрепа и с насърчението на папския нунций Алдобрандини Фелипе обявява, че отново ще приеме испанската корона.

Всъщност на него му предстоят повече от двадесет години на кралския престол, но Елизабета Фарнезе ще е тази, която през този период ще провежда външната политика на страната, основаваща се главно на интересите на кралицата в Италия, и по-специално в полза на нейния син — бъдещия испански крал Карлос III. През това време икономиката на Испания остава в застой. От време на време кралят отново получава пристъпи на маниакална депресия, която в крайния си стадий може лесно да го доведе до лудост. Фелипе V преживява поредния период на тежко боледуване през пролетта на 1727 г. — на моменти той изпада в летаргия, а след това е силно възбуден и раздразнителен, извършва насилия над своите лекари и над личния си изповедник. Когато кралицата се опитва да обуздае неговата прекалена религиозност, смятайки я за крайна, той я подлага на физическо насилие. Същевременно крещи, пее и се опитва да се самонарани. Страда, освен това и, от упорито безсъние, липса на апетит и поддържа физическите си сили само със сладкиши. Някога с наднормено тегло, кралят отслабва чувствително. Започва да получава халюцинации и си въобразява, че не може да ходи, защото стъпалата му са с различна големина; не се подстригва и затруднява носенето на перука; не се и бръсне. Елизабета успява да убеди двора да се премести от Мадрид в Андалусия и така между 1728 и 1733 г. кралят и неговите приближени прекарват в замъка „Алкасар“ в Севиля.