Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Не може да се отрече, че политиката на насилие постига целите си, затова царят не я променя, след като в началото на 70-те години на шестнадесети век решава да разпусне опричнината. Дали терорът е единственото средство, чрез което се постига ефективно действаща и централизирана държавна машина, както се случва при управлението на Иван Грозни, Петър Велики или Йосиф Сталин? Или пък с терора се цели и нещо друго? Дали това не е израз и на индивидуалните предпочитания на дадени личности с дълбоко разстроена психика, която на съвременен език се определя като психопатия?

След боледуването през 1553 г. Иван Грозни, изглежда, преживява сериозни психически отклонения, които на моменти го довеждат до истинска лудост. Неговото постоянно чувство, че нещо го застрашава, силно изразената му мнителност и недоверието, което изпитва и към най-приближените си хора, неговият садизъм и неконтролируемите му изблици на гняв издават твърде ненормална психика. От този момент нататък царят се пристрастява и към консумацията на живак, който неотменно къкри в специално казанче в покоите му, за да му е винаги подръка. Няма съмнение (както показват направени по-късно изследвания на тялото му), че той страда от живачна интоксикация, а това, като се има предвид недоброто му общо здравословно състояние и склонността му към невъздържаност, обяснява защо става все по-неуравновесен психически. Според други мнения на специалисти царят страда от дифузен церебрален сифилис или от сифилис на аортната клапа и наистина някои симптоми в поведението му отговарят на подобна диагноза. Пък и при безразборните полови контакти, които има, не е изключено това да е заболяването, увредило неговото здраве и засегнало психиката му. Но независимо дали здравословните проблеми на Иван Грозни са били на физиологична или на психологическа основа, обстоятелствата в живота му са като катализатор за влошеното му психическо състояние, следи от което могат да бъдат открити още в неговото детство и което несъмнено е повлияно от сериозното боледуване през 1553 г. След него този иначе способен и интелигентен държавник се превръща в мнителен и жесток тиранин.

Той започва и да изглежда много по-стар от реалната си възраст — съсухрен и прегърбен, с разрошени бели коси, които се спускат от оголеното му теме към раменете. След смъртта на своя син и наследник на престола, за която има лична вина, е направо съкрушен. Това се случва през 1581 г., когато царят удря с жезъла си третата съпруга на своя син, Елена Шереметиева, разгневен от това, че тя — бременна по онова време, е облечена с неподходяща дреха. Жената е повалена на земята и по-късно загубва бебето. Когато нейният съпруг протестира за тази постъпка, Иван се нахвърля върху него и му нанася смъртоносна рана. След смъртта на сина си Иван Грозни има жестоки угризения на съвестта, блъска главата си от скръб в ковчега му и по-късно се скита безцелно из коридорите на двореца в напразна надежда да намери своя покоен син.

През 1584 г. здравето на Иван Грозни е напълно разбито. Той страда от нещо, което тогавашните лекари наричат „разграждане на кръвта“ и „разпадане на вътрешностите“. Тялото му отича, кожата му се нацепва и отделя ужасно зловоние. Царят чувства известно облекчение само от горещите бани, но не се отказва лесно от удоволствията на живота. Четири дни преди смъртта си показва на един англичанин — Джеръм Хорси, своята колекция от скъпоценни камъни. На 19 март 1584 г. царят заповядва да прочетат завещанието му и след това да донесат шахматна дъска до леглото му. Докато реди фигурите обаче, припада и умира. Неговият син, който го наследява на престола — цар Фьодор I, е благочестив владетел, получил прозвището Звънаря заради любовта му към църковните служби. Интелектуалните му способности обаче са далеч по-скромни от тези на баща му, а и показва симптоми на бавноразвиващ се.

Между Иван Грозни и царувалия век по-късно Петър Велики съществува поразителна прилика. И двамата се проявяват като владетели с огромна енергия и авторитет и реформите им довеждат до дълбоки промени в традиционния начин на живот в Русия. Същевременно укрепват руското влияние отвъд граница, предприемайки военни походи срещу турците и стремейки се да си осигурят достъп до пристанищата на Балтийско море. Характерите и на двамата са ексцентрични. От една страна, са по особен начин предани на религията, стигащи до суеверие, но същевременно изпитват перверзно удоволствие от светотатството. Обичат пиянските лудории и се забавляват чрез насилие. И двамата убиват своя най-голям син и наследник на престола — Иван по невнимание, а Петър съвсем умишлено. Изглежда много вероятно съдбите и на двамата да са били предначертани от трудностите, които преживяват в детските си години, когато са тероризирани от собствените си силни на деня поданици. Най-накрая и двамата вероятно са пострадали в психическо и ментално отношение поради прекарано тежко заболяване. Изобретателността им е белязана от липса на душевно равновесие, което може би се дължи на органично заболяване.