Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

След прекараното през 1553 г. боледуване характерът на царя изглежда променен, става много по-тежък, и от време на време действията му граничат с лудост, особено след смъртта на неговата съпруга през 1560 г. В началото княз Семьон Шаховской високо оценява управлението на Иван Грозни, но царят поема по лош път. „Заради греховете си той се показа в лоша светлина и се превърна точно в обратното [на това, което трябва да бъде добрият владетел]; изпълни се с гняв и жестокост и започна безмилостно и по най-отвратителен начин да преследва служителите си.“ Летописецът от XVII в. свързва промените в характера на Иван Грозни главно със смъртта на неговата първа съпруга Анастасия. Царят става все по-вманиачен в полубожествения характер на властта си. „Монархът — припомня той на своя противник, княз Курбски — може да налага своята воля върху робите, които Бог му е поверил… Ако не се подчиняваш на суверена, дори и той да постъпва несправедливо, ти не само извършваш престъпление, но погубваш и душата си, защото сам Господ е наредил да се подчиняваш сляпо и безпрекословно на своя владетел.“ Подобни възгледи се споделят от много управници по онова време, без това да е знак за умствени проблеми.

Иван Грозни обаче е обхванат и от чувство за несигурност, което вероятно се корени в горчивините, преживени в детството му, и се засилва от опитите да бъде оспорена волята му по време на неговото боледуване през 1553 г. Така някои аспекти на неговия характер, и по-точно склонността му към садистична жестокост, се изявяват все повече и довеждат до пристъпи на ужасяващ гняв. „Тогава гневът се стовари върху царя като страшна вихрушка, която го накара да излезе извън себе си и смути мира в набожното му сърце. По някакъв незнаен за мен начин, това промени изпълненото му с мъдрост съзнание, превръщайки го в див звяр.“ Това е описание на един от изблиците на гняв, които обхващат по онова време Иван Грозни и на които става свидетел негов съвременник. Принц Даниел фон Брухау отбелязва, че в пристъп на гняв на царя „му избива пяна по устата като на кон“, но когато се успокои, се чувства виновен за това, което е направил. Иван Тимофеев пък твърди, че монархът „е тласкан към злото както от собствения си нрав по природа, така и от своя гняв“.

Поредният повратен момент в развитието на неговата все по-ясно очертаваща се душевна нестабилност настъпва през 1564–1565 г., когато заради нарастващото недоверие към придворните царят напуска Москва и се установява в манастира на Александровская слобода, разположен дълбоко в тъмния лес на около сто километра североизточно от столицата. Оттам той пише на митрополита, оттегляйки доверието си от управляващите прослойки — светска и църковна, и апелирайки за поддръжка от страна на обикновените хора, за чийто любимец се смята. След настоятелни молби от двореца Иван Грозни се завръща в Москва през февруари 1565 г. Макар че е само на тридесет и пет години, той вече прилича на старец — лицето му е покрито с бръчки, косата му е почти изпадала, а на лицето му расте рядка брадица; разказват, че когато се разгневи, скубе косите си.

В този момент царят поставя началото на терористичен режим, независимо че понякога с насилие се преследват политически цели. Той пише на княз Курбски:

„Това, което казваш за жестокостите, които ми приписват, е безсрамна лъжа. Аз не пращам на смърт силните мъже Израилеви; не проливам кръвта им пред хората Божии. Отнасям се строго само с предателите. До този момент владетелите на Русия са били свободни и независими. Те са награждавали или наказвали своите поданици, както им се е струвало справедливо, без да дават отчет за това на когото и да било. И това никога няма да се промени. Аз вече не съм дете. Нуждая се наистина от благословията на Господ, от закрилата на Дева Мария и на всички светии, но не искам съвети от човеците.“

За да наложи своята политика, царят създава лична гвардия от телохранители, така наречената „опричнина“, която е сляпо подчинена на неговата воля. Опричниците са далечни предшественици на политическата полиция, изпълнители на политика на терор, които имат право безнаказано да грабят и измъчват хората, превръщайки се по този начин в държава в държавата. Споменатият по-горе Шаховской коментира: „Той [Иван Грозни] разделил своите владения, дадени му от Бога, на две… и заповядал на принадлежащите към едната част да грабят и убиват тези, които спадат към другата.“

Царят за пореден път напуска Москва и се оттегля в манастира в Александровская слобода, превърнат по онова време в истинска крепост. Там животът му преминава между пиянска разпуснатост и мнимо разкаяние. Когато изслушва затворниците, които са били измъчвани, той блъска главата си в израз на угризения, молейки Бога да даде опрощение на осакатените или убитите по негово нареждане. По време на тези богохулствени пародии на религиозност, напомнящи бъдещите гротескни сцени на Петър Велики, Иван и неговите близки помощници — самият цар в ролята на игумен, княз Вяземски като ковчежник и злобният Малюта Скуратов, се обличат в черни раса, под които носят златотъкани туники, обшити с кожи от бялка. В този вид те посещават залите за мъчения, а оттам отиват в църквата, където „лицето на царя излъчва видимо задоволство“.