Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Цар Иван IV е само на три годинки, когато през 1533 г. наследява баща си на трона на Великите московски князе, и някои от крайностите в неговия характер могат да се обяснят с проблеми в детството, както и при Петър Велики. Майка му Елена, вдовица на Великия княз, взима за съветник своя любовник, княз Телепньов-Оболенски, който се проявява като капризен и непопулярен регент. След нейната смърт през 1538 г., вероятно от отравяне, в държавата започва борба за власт между две враждуващи княжески фамилии — Белски и Шуйски, като по-късно втората от тях взема връх.

Могъщите руски боляри се отнасят към малкия принц като с играчка, която си подмятат един на друг. Душевната рана, нанесена му от факта, че е безсилен в ръцете на болярската върхушка, кърви до края на неговия живот и изиграва роля както за изграждането на характера му, така и за формирането на политиката, която води. Известно е, че Иван казва на принц Курбски:

„Юри [брат на Иван] и аз останахме сираци в пълния смисъл на думата… Нашите поданици правеха каквото си поискат; те живееха в империя, останала без господар… Що се отнася до брат ми Юри и мен, те се отнасяха с нас като с чужденци или просяци. Бяхме подложени на какви ли не лишения; нямахме дори храна и дрехи… Нямахме и никаква свобода… Отгледани бяхме не както децата би трябвало да бъдат.“

Лишавани от храна и дрехи, позорното третиране и преживените унижения оставят дълбока следа в съзнанието на Иван, която времето никога не заличава напълно.

Детството му обаче разкрива и една останала латентна до този момент жестокост в неговия характер, от която той никога не се освобождава и която се засилва с течение на времето. Той несъмнено изпитва удоволствие да причинява болка — хвърля кучета и котки от покрива на двореца; къса завеси, избожда очите и разрязва телата на живи птици. Подобно на други безотговорни млади принцове и той обикаля улиците на града по най-вандалски начин в компанията на млади боляри.

Въпреки това Иван е интелигентно момче, което много чете и се увлича от хрониките, запазили спомен за миналото на Русия. На 16 януари 1547 г. той е коронясан за цар на пищна церемония в богато украсения и завършващ с подобно на луковица кубе Успенски събор в Москва. Тази титла малко преди това е присвоена от великите князе на Москва, смятайки, че Москва е исторически приемник на Римската и на Византийската империя.

Иван расте с убеждението в своята полубожествена същност, към което го тласка и доктрината на Църквата. С мълчаливото съгласие или дори може би по настояване на митрополит Макарий той се освобождава от благородниците, които са го потискали като малък. Княз Андрей Шуйски е екзекутиран, но младият владетел показва, че е решен не само да отстрани болярите от техните позиции, но и да спечели благоволението на поданиците си. Той започва отдавна станалите наложителни реформи, създава връзки със Запада и насърчава по-специално контактите на Русия с Англия, където през 1555 г. е основана Руската търговска компания. Освен това Русия се разширява и териториално — завладени са областите на градовете Казан и Астрахан; така границите на Великото княжество се преместват на юг и запад — към Каспийско море и Уралските планини.

Въпреки че поддържа безразборни сексуални връзки (той дори признава, че е имал хомосексуални отношения с Богдан Белски), Иван Грозни изпитва топли чувства към своята първа съпруга Анастасия Романовна Захарина, потомка на стар болярски род. Един англичанин, посетил Русия по онова, време пише:

„Императорът надминава своите [предшественици] по смелост, кураж и издръжливост, както и в много други отношения… [Той] е много фамилиарен в отношенията си не само към представителите на руската аристокрация и към поданиците си, но и към чужденците… Освен това той не само е обичан от болярите и от народа, но и всява голям страх и респект сред населението. Не се забавлява особено с лов със соколи или с преследване на дивеча, нито с някакъв друг вид развлечения, нито обича да слуша музика, но е пристрастен към две неща: първо, да служи на Бога, и той без съмнение е много отдаден на религията, и второ, да мисли как да подчини и завладее земите на своите врагове.“

С други думи, от Иван може напълно да се очаква да стане не само добър, но и много способен владетел, който внимателно се грижи за интересите на своя народ. През 1553 г., той заболява тежко и известно време надеждите за оцеляването му са минимални. Нямаме данни за естеството на неговото заболяване; може би става дума за пристъп на енцефалит или на сифилитична инфекция. Така или иначе, болестта има важни последствия за по-нататъшния живот на царя. През критичния период на боледуването си Иван е много загрижен за бъдещето на своя невръстен син, ако болестта му има фатален край. На плановете му се противопоставя неговия братовчед княз Владимир Старицки, който, макар и временно, успява да се наложи над доверените съветници на царя — управителя на неговия дворец, Алексей Адашев, и дворцовия свещеник Силвестър. Този епизод само укрепва решимостта на царя да смаже всеки опит за съпротива срещу собствената му воля и засилва неговата подозрителност дори към тези, на които може да се довери. След като оздравява, Иван решава не само да унищожи своите критици, но и веднъж завинаги да отнеме властта на болярите, които смята не само за свои врагове, но и за врагове на руския народ. Затова Адашев и Силвестър изпадат в немилост. По-нататъшната политика на царя е рационална и с дългосрочни резултати; тя е насочена към създаването на силно централизирана държава и към унищожаване на вътрешната съпротива срещу тази тенденция.