Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Благородниците обаче са дори по-сърдити на краля за неговите действия, когато е в ясно съзнание, отколкото за безумията му, на които стават свидетели. Братята му, херцозите Йохан и Карл, събират войските си, завладяват Стокхолм, екзекутират Персон и обявяват брата на краля — Йохан, за новия шведски владетел под името Йохан III. Ерик заедно с младата си съпруга и бебето са изпратени в затвора. Обвиненията, които са му отправени, са многобройни и отчасти измислени. Подчертава се, че неговата лудост е само опит да бъдат прикрити злодеянията му. Изказват се и съмнения, че бившият крал е бил омагьосан и обзет от зъл демон на име Копоф.

Докато се намира в затвора, Ерик продължава да се оправдава за това, което е сторил, твърдейки, че е защитавал правата на короната и е действал съобразно законите. Твърдо застава срещу обвинението, че е бил тираничен владетел, настоявайки, че винаги е мислил доброто на народа. Накрая моли поне да му бъде разрешено да замине в изгнание. „Светът е достатъчно широк, за да отслаби дори и братската омраза“ — пише той.

Но докато е между живите, Ерик става център на всевъзможни конспирации срещу неговия престолонаследник и по най-различни причини заговорите срещу новия крал са обикновено многопланови, често с участието и на датчаните. Най-опасният от тях е оглавен от бившия военен командир на Ерик — френският благородник Шарл дьо Морне, подпомогнат от шотландски наемници, но заговорниците са предадени и водачите им са екзекутирани. Ясно е обаче, че не само лоялността към Ерик или омразата към новия крал Йохан подбуждат участниците в тези конспирации. По онова време открито се говори, че преди да бъде свален от власт, Ерик е заровил с помощта на своя градинар — Йохан Алард, тогава бежанец зад граница — огромно съкровище. Дори кралят по едно време е склонен да подложи Ерик на мъчения, за да го накара да разкрие местоположението на това съкровище. Но от страх пред бившия монарх и за да е сигурен, че няма да бъдат предявени претенции към короната от името на децата му, Йохан нарежда бившият крал да бъде отделен от семейството си и постоянно да бъде местен от замък в замък.

Егоцентричен, болен и държан в условията на засилваща се жестокост, Ерик, изглежда, отново става жертва на своята лудост. От 1569 г. насетне неговият наследник на престола започва да обмисля екзекуцията му и през юни 1575 г. натоварва с тази задача тъмничаря му, на когото заръчва да извърши умъртвяването по необикновено жесток начин. Най-накрая, на 24 февруари 1577 г., Ерик XIV умира, най-вероятно — както сочат днешните изследвания — отровен с арсеник.

Изследователят Майкъл Робъртс пише: „Ерик завещава две неща на Швеция и двете пагубни за държавата. Едното е стремежът към имперска експанзия, от който никой от шведските владетели в течение на следващите сто и петдесет години не успява да се освободи. Другото се отнася до страха и взаимните подозрения, обхванали кралската институция и аристокрацията в продължение на още половин столетие. От болното въображение на Ерик извира отрова, която се оказва фатална не само за самия него, но трови и кръвта на шведските политици поколения наред.“ (M. Roberts, The Early Vasas, p. 241)

Опорна точка на външната политика на Ерик XIV е приятелството, неутралитетът или омразата, която храни към Швеция нейният балтийски съсед — способният, амбициозен и неуравновесен руски цар Иван IV, неслучайно наречен Грозни 133 133 Страшни. — Б.пр. . През шестнадесетото столетие Русия все още прави само плахи опити да стане велика сила в европейската история. За европейците обаче руснаците си остават преди всичко тайнствени и почти непознати полуварвари, а Русия се намира отвъд границите на западната цивилизация. Английският пътешественик от Елизабетинската епоха — Джилс Търбървил, пише през 1568 г., че руснаците не се различават особено много от дивите ирландци.

„Народ, който води груб живот, склонен към низки страсти и пороци; подобно на стадо под властта на Бакхус — толкова пиянски е този народ. Пиенето е единствената им страст, а делвата — единствена гордост; затова и най-трезвата глава поне един път дневно се нуждае някой да я подкрепя. Дивите ирландци не са по-цивилизовани като народ от руснаците. Трудно е да се определи, кой от тези два народа е за предпочитане, защото всеки от тях е кървав, груб и сляп.“

За славянския темперамент са особено характерни силните емоции: любовта и омразата, милостта и насилието често са лайтмотиви в музиката на великите славянски композитори и въодушевяват гения на руските романисти. Затова не бива да се учудваме, че и някои от руските владетели са много по-необуздани. Пристъпът на шизофрения, завладял крал Ерик XIV и оказал се толкова важен в шведската история, направо бледнее в сравнение с изумителните, но твърде опасни характери на трима от най-великите руски владетели — Иван IV Грозни и Петър Велики и диктатора Йосиф Сталин. Не може да се отрече, че в тяхното управление има аспекти, които граничат с гениалността — тяхното държавническо умение, тяхната решителност и железният контрол, който упражняват върху своя народ. Но техният гений в много отношения е порочен, ако не и налудничав, но най-малкото е съпътстван от прояви на психическа неуравновесеност. Макар и раздалечени по време 134 134 с цяло столетие в случая с Иван IV и Петър и с цели две, изминали между властването на Петър и Сталин. — Б.пр. , управленията им си приличат по това, че в много отношения категорично се основават на просветата и напредъка. Те си приличат обаче и по садистичното удоволствие да тероризират и измъчват своите поданици. При това тези методи се използват не само като инструменти на водената политика, макар че в много случаи точно за това става дума, а за лично удоволствие на владетеля. На пръв поглед и тримата руски монарси са силно зависими от алкохола и варварски жестоки, но техните характери и действия все пак се нуждаят от по-дълбок психологически анализ.