Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Когато Хенри VIII е уведомен за изневерите на жена си от архиепископ Кранмър — защото макар целият двор да знае за случващото се, само Кранмър е човекът, който би уведомил краля, — монархът отначало отказва да повярва, докато не му представят доказателства, които са много по-убедителни, отколкото в случая с Ан Болейн. Едва тогава той приема, че са му казали истината. Убеден в измяната на Катерин, Хенри наистина изпада в шок, а любовната връзка на жена му показва, че той не е вече онзи, който е бил преди десет години и е загубил много от своята мъжественост, превръщайки се в един посивял и измъчен човек, физически непривлекателен и емоционално нестабилен. Отдръпването на Катерин никак не е трудно да се обясни. За краля обаче това е предателски акт, равносилен според закона на държавна измяна — удар върху неговото самочувствие и нож, забит в най-чувствителната част на неговото тяло. На 7 декември 1541 г. френският посланик Шарл дьо Марияк съобщава на крал Франсоа I:

«Кралят 117 117 на Англия. — Б.пр. е превърнал обичта си към кралицата в омраза и така страда от нейната измяна, че напоследък го смятат за луд, защото веднъж поискал меч, за да убие тази, която някога е обичал. По време на заседание на Кралския съвет той внезапно поискал да приготвят конете, без да спомене закъде е решил да пътува. Друг път казвал без никаква връзка [hors de propose] с темата на разговора, че тази никаквица никога не е получавала такова удовлетворение от невъздържанието си, каквито мъчения ще изпита в смъртта си. И накрая той често избухвал в сълзи, оплаквайки нещастието си да случи с такива неподходящи съпруги, като обвинявал съвета за тази последна своя несполука.»

Катерин Хауърд е обезглавена на 13 февруари 1542 г. На 3 март 1541 г. Марияк осведомява своя крал, Франсоа I: «Той 118 118 крал Хенри VIII. — Б.пр. каза, че управлява един нещастен народ, който скоро ще направи толкова беден, че няма да има сили да му се противопостави». Посланикът добавя: «Той е побелял и изглежда много остарял, откакто го сполетя нещастието (malheur) с неговата последна кралица, и не би искал и да чуе да си взима друга, макар че непрекъснато е в дамска компания, а министрите му го умоляват и настояват да се ожени отново.» Осем месеца по-късно Шапюи изпраща сведение, че Хенри VIII все още е «тъжен и не му е до тържества и жени».

Монархът излиза от това състояние и на 12 юли 1543 г. прави последния си брачен експеримент, като взима за съпруга два пъти овдовялата Катерин Пар. Първият ѝ съпруг е сър Едуард Бърг, внук на втория лорд Бърг, и полудява, когато тя е още шестнадесет или седемнадесетгодишна. След като овдовява, Катерин става трета съпруга на Джон Невил, лорд Латимър, който е около двадесет години по-възрастен от нея. Лордът донякъде се компрометира, като взима участие в бунтовническото Поклонническо движение на Божията милост, но успява да излезе от това положение, без да пострада. Нито този инцидент обаче, нито твърдите протестантски убеждения на неговата съпруга не попречват на Хенри VIII да направи предложение за брак на Катерин, когато тя остава вдовица след смъртта на Латимър през март 1543 г. Катерин Пар не е по-красива от Ана от Клеве, но е добра по душа и доказва, че може да бъде любяща и грижовна съпруга, която се грижи за Хенри по време на неговите боледувания и се отнася с нежност към децата му. Тя безспорно има предпочитание към болнави и застаряващи съпрузи, но може би е живяла с мисълта, че е получила компенсация за това, като скоро след смъртта на Хенри се омъжва за четвърти път за разпуснатия Томас Сиймор — лорд Сиймор от Съдли, чичото на Едуард VI. Собствената ѝ смърт обаче също наближава и тя умира през 1548 г. по време на раждането на своята дъщеричка Маргарет. Това поне я избавя от необходимостта да стане свидетелка на екзекуцията на нейния съпруг, осъден за държавна измяна, състояла се на 20 март 1549 г.

Макар че Катерин Пар е във фертилна възраст, няма сведения да е забременявала от Хенри VIII. Това обстоятелство може да е чиста случайност и да не може да служи за доказателство, но съществуват достатъчно причини да се съмняваме, че по онова време кралят вече е импотентен. С това може да се обяснят някои от неговите жестоки и нечовешки постъпки, които може би извършва като реакция, осъзнавайки неспособността си да изпълнява пълноценно, както би му се искало, задълженията си на любовник и съпруг, както и като крал да осигури престола с наследници от мъжки пол.

Много по-достоверно е сведението за влошаващото се здравословно състояние на краля, което от 1536 г. нататък оставя видим отпечатък и върху неговия характер. По-малко от година след споменатия инцидент на рицарския турнир кракът на Хенри VIII започва да се покрива с язви. «Мечтаех да видя краля мъртъв, но той скоро ще умре — кракът му ще го погуби» — казва Хенри Поул, лорд Монтагю, на своите съдии на 24 март 1537 г. Един месец по-късно Хъси пише на своя господар лорд Лайл, че «кралят малко излиза, защото кракът му е подут» (The Lisle Letters, ed. Byrne, 1981, vol. IV, p. 288). На 12 юни същата година самият крал се оплаква на херцога на Норфолк, че не е в състояние да пътува до Йорк («което ти трябва да запазиш в тайна»), защото краката ни се напълниха с телесна течност и нашите лекари ни съветват да не пътуваме на дълги разстояния през горещия сезон.“ С течение на времето и двата му крака се инфектират и това го довежда до сериозна криза през май 1538 г. Френският посланик Гаспар дьо Колини, сир на Кастийон, докладва на конетабъла на Франция, херцог Анри дьо Монморанси, че „кралят е затворил една от фистулите на краката си и в продължение на десет-дванадесет дни телесните течности, които не са могли да изтичат, така са го задушили, че понякога не може да говори, лицето му е почерняло и изобщо се намира в голяма опасност.“