Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

През по-голямата част от управлението необикновено силното себелюбие на краля остава доминираща черта на неговия характер и колкото повече се влошава физическото му здраве, толкова по-изявено и по-подвластно на моментното му настроение става то. Това е нещо повече от каприз и по-скоро прилича на непълноценност, изразяваща се както в личните му отношения, така и в ролята му на владетел. Той постоянно се нуждае от нови потвърждения на неговото самочувствие на крал и любовник. В емоционално отношение кралят прилича на малко момче, което се държи като гамен и се нахвърля на всяко нещо, което пожелае, независимо от последствията. Не успее ли да постигне своето, той дава израз на своето диво раздразнение. „Два пъти в седмицата кралят го ругае — разказват за всесилния му министър Томас Кромуел — и понякога яко го пердаши по главата, но въпреки това дори когато е бил наплескан по врата и сдрусан като куче, той се появява в голямата зала с непроменено и толкова весело изражение на лицето, сякаш нищо не се е случило.“ „Всичко трябва да става според желанията на краля“ — отбелязва Шапюи. „Такива принцове не търпят никакви ограничения или противопоставяне на желанията им“ — заключава Ралф Морис, личен секретар на архиепископ Кранмър (Ralph Morice, Anecdotes of Archbishop Cranmer, p. 266).

И наистина, Хенри VIII не търпи да се противопоставят на волята му. „Не бива да се изненадвате, ако видите някой обесен, разкъсан на четири или обезглавен, и то понякога за съвсем незначителни изказвания, които са били разтълкувани като насочени срещу краля“ — отбелязва през 1541 г. един посетител на Лондон. „Не си спомням — твърди френският посланик Марияк, като описва настроенията на придворните на английския крал през същата онази година — да съм виждал по-намръщени хора, защото те просто не знаят на кого да имат доверие, а кралят, който лично е обидил повечето от тях, не вярва на абсолютно никого.“ Същият дипломат съобщава на 29 май 1541 г. на своя крал Франсоа I: „Мога да добавя, че вчера всички отрязани глави, които бяха накачени по моста [на Лондон], бяха свалени оттам, така че хората да забравят тези, чиито отсечени глави им припомнят за тях, или пък, за да накачат на тяхно място нови… защото преди празника на св. Йоан Кръстител смятат да се заемат с Тауър и със затворниците там.“

Терорът се превръща в инструмент на английската политика. Посланикът Кастийон пише на френския крал: „Мисля, че малцина от висшите благородници в тази страна са в безопасност“. Съдебните процеси, водени за противодържавни действия, са с предизвестен край. Семейство Поул, за което се смята, че може да предяви някакви претенции към короната, дава най-много жертви.

През периода 1539–1540 г. на смърт са осъдени не по-малко от петдесет и трима души, повечето от които след това са екзекутирани. Ако вината за това е отчасти на кралските съветници, кралят лично контролира хода на тези дела. Смъртта шества по земята след сянката на Хенри VIII. Кастийон казва на 26 януари 1538 г., че Хенри се е превърнал в „най-опасния и жесток човек на света“. „Той е побеснял и не са му останали нито разум, нито съчувствие“ — добавя френският посланик. В една от днешните биографии на Хенри VIII се твърди, че кралят по онова време е „болен и уплашен и поради това се превръща в един от най-опасните тирани — потаен, невротичен и непредсказуем“ (Lacey Baldwin Smith, The Mask of Royalty, p. 234).

Това е постепенен процес. Ако инцидентът, който Хенри VIII преживява през 1536 г., и по-сетнешното страдание от остеомиелит и язви по краката са само спирки по един път към разкриването на неговия вече изграден характер, последвалите брачни приключения — ако не се брои последното, с Катерин Пар — имат травмиращ ефект върху монарха. Ако може да се вярва на Фокс (Foxe, Acts and Monuments, vol. V, pp. 553 ff.), дори Катерин Пар веднъж е на косъм да изпадне в немилост. Тя открито не се съгласява с краля по някакъв богословски въпрос. Хенри е толкова обиден от нейната дързост, че по съвет на Стивън Гардинър прави извлечения от закона и като я обвинява в ерес, издава заповед за нейното арестуване. „Хубава работа — коментира раздразнено кралят, — жените да стават богослови; и голяма утеха за мен — да остарея, за да ме поучава съпругата ми.“ По една щастлива случайност Катерин научава какво се готви срещу нея и казва на краля, че е било твърде погрешно от нейна страна да изразява становища по религиозни въпроси, различни от тези на съпруга ѝ. Хенри се успокоява. „Наистина ли мислиш така, скъпа, и наистина ли твоето възражение нямаше да доведе до лош край? В такъв случай ние отново сме най-добри приятели, каквито бяхме.“ Себелюбието на краля е толкова голямо, че някои днешни изследователи 123 123 Лейси Болдуин Смит. — Б.пр. определят състоянието му като „умопомрачение, мегаломания, причинена от едно общество, което гледа на своя суверен като на единствената възможна гаранция срещу подновяването на гражданската война и което е решено да го издигне в култ и като образец на човек, и като символ на обществения мир и сигурност.“