Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

„Великият Хари“ най-вероятно е страдал от тежко психическо разстройство, което се проявява напълно в обстоятелствата, съпътствали живота му. Между неговите изявления и делата му съществува огромна пропаст. Ако наистина не се е самозаблуждавал — което е твърде вероятно, като имаме предвид какво говори, когато фактите сочат съвсем друго, — той трябва да е бил невероятен лицемер. За Хенри VIII е много характерно това, което се случва на смъртното му легло: в завещанието си той изразява желание на гроба му в Уиндзор да бъде издигнат олтар, пред който „ежедневно да бъдат отслужвани литургии, докато свят светува“. Така кралят определя за себе си хиляди меси, а посредством Закона за даренията на литургии лишава своите поданици от това право. Пак в своето завещание Хенри пише, че предава душата си на „светата небесна общност“, припомняйки „своите добри дела и милосърдни трудове“, които е извършил в „чест и за да достави радост на Господ“. Това е ярко доказателство за смутеното му самосъзнание. Постоянните му и резки промени на настроението, неговата крайна мнителност, продиктуваните от капризите му решения се коренят в безбрежното му себелюбие, подбуждано от свирепите пристъпи на здравословните му проблеми. Защото, както отбелязва сър Томас Мор, „след като душата и тялото са толкова близки и свързани помежду си, че заедно съставят отделната личност, увреждането на всяко едно от тях засяга и двете“. Затова може да се каже, че всички онези, които са застигнати от смъртта или от затворническата килия по заповед на Хенри VIII, със сигурност не биха станали жертви на една разумно провеждана политика, а не на политика, направлявана от нюансите на обърканото съзнание на владетеля.

Независимо, че лудостта на Хуана Кастилска и на дон Карлос са били заплаха за стабилното развитие на техния народ, на практика никой от тях не е упражнявал пряко държавната власт. Всъщност само двама от така наречените „душевно разстроени“ средновековни европейски монарси са управлявали реално своите страни и са оставили трайна следа в историческото им развитие: Шарл VI Френски и Хенри VI Английски. Макар че, както видяхме, пристъпите на лудост на Шарл са периодични, те обхващат дълги периоди от време, дестабилизират управлението на държавата и допринасят за бедственото и хаотично положение на народа по време на война с англичаните. За разлика от Шарл периодите на умопомрачение, в които изпада Хенри VI, са сравнително кратки, но се случват в моменти на остра политическа криза и затова имат изключително тежки последствия за Англия. Такава е и лудостта на шведския крал Ерик XIV. Неговото управление трае само осем години и завършва със свалянето му от престола през 1568 г., но ефектът, който менталният му срив — очевидно дължащ се на шизофрения в края на царуването му, има катастрофални и дълготрайни последици за шведското кралство и шведските поданици.

Народът, на който Ерик става крал през 1560 г., има сравнително дълга история, но много по-късно се консолидира в съвременна за тогавашните критерии държава. От времето на Калмарския съюз през 1397 г. в продължение на столетие и половина Швеция е обединена с Норвегия и Дания в общо кралство, управлявано от датския крал. След това, през 1520 г., като следствие от клането на шведски първенци в Стокхолм — около осемдесет от тях са екзекутирани само за един ден, 8 ноември 1520 г. — извършено по заповед на душевноболния датски крал Кристиян II, сам жертва на лудостта, шведите въстават срещу датските си господари, водени от благородния мъж Густав Ваза, който загубва най-близките си по време на „кървавата баня“.

Густав Ваза дава облика на една нова Швеция. Той насърчава развитието на икономиката, ограничава останалото от стари времена влияние на Римокатолическата църква и отдава предпочитанията си на Протестантската реформация, като по този начин Шведската църква, подобно на Английската, става до голяма степен зависима от короната. Ваза се справя и с разединената шведска аристокрация, като сплашва едни, а други подкупва, най-вече като ги възнаграждава с конфискувани от Църквата имения. Така страната се превръща в силна и добре функционираща монархия, която става първостепенна сила в района на Балтийско море.

Първият крал на новоосвободената шведска държава 124 124 Густав I Ваза. — Б.пр. е човек с невероятни способности и опит, но неговият характер има и някои тъмни страни, показващи склонност към душевна нестабилност. Противниците му го наричат „тиранин и ловджийско куче“. Когато се ядоса, става опасен. Веднъж дъщеря му Цецилия го довежда до гняв, той я хваща и ѝ отскубва косите от корен. Някакъв златар, който си е взел почивен ден без разрешение, е така пребит от краля, че умира от раните си. Друг път един секретар си позволява да го ядоса и кралят го гони дълго време из двора около замъка с нож в ръка. По характер Густав е много избухлив и в гнева си действа направо като луд. Единият му син — херцог Магнус от Остерготланд, също полудява. Другият — Йохан III, наследил Ерик на престола, макар и да се владее по-добре, все пак не може да се смята за напълно нормален. Той например винаги държи подръка железен чук, който не се колебае да използва срещу тези, които го ядосват.