Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Дали тази мегаломания не е параван за прикриване на едно дълбоко чувство за малоценност? Да твърдим, че Хенри VIII е страдал от комплекс за малоценност, пренесен от личния му живот в обществената му дейност, означава да застанем срещу всички тогавашни оценки на неговата личност и срещу мнението на повечето днешни историци. Защото неговите съвременници го смятат за един от най-надарените мъже на онова време, а днешните изследователи, макар че имат различия помежду си по въпроса за историческата отговорност, която краля носи, все пак плащат дан на неговото умело държавно управление. И въпреки това, независимо от всички заблуди и възражения срещу изразеното тук мнение, зад всичко казано за Хенри VIII може да се види онова малко гаменче, на което той често прилича с постъпките си. Защото непрекъснато е обхванат от страхове и тревоги за възможни заговори срещу него и всякакви конспирации, насочени към свалянето му от престола. Страхува се също така от болестите и смъртта, поради което прави списък от мехлеми и лекарства и изпада в голяма зависимост от своите лекари, особено от д-р Чембърс и сър Уилям Бате. Кралят се проявява като истински хипохондрик, който хуква да се спасява в случаите на така наречената „болест на изпотяването“ — едно сравнително ново и често завършващо със смърт заболяване, от което, изглежда, страдат главно хората с благородно потекло. „Самото споменаване на изпотяването е така страшно и ужасяващо за слуха на Негово величество, че той смята за по-благоразумно въобще да не приближава местата, където болестта се е появявала“ — отбелязва неговият съветник, епископ Гардинър. Когато през 1528 г. в Англия избухва епидемия от тази смъртоносна болест, която поваля на легло както кралицата Ан Болейн, така и брат ѝ Джордж, Хенри се оттегля в стаята си и се изолира колкото може от общуване с други хора. „Кралят е най-страхливият човек по отношение на тези неща, когото съм виждал“ — споделя френският посланик. Както е известно, в документите от онази епоха са отбелязани пет големи епидемии от английската болест на изпотяването (Sudor Anglicus), която не е идентична с чумата и се разпространява най-напред през 1485 г., а след това и през 1508 г., 1517, 1528 и за последен път през 1551 г. Вероятно става дума за някаква разновидност на инфлуенцата. Що се отнася до епидемията от 1528 г., графинята на Норфолк пише през септември същата година на архиепископ Улзи, като му разказва как лекува хората, страдащи от новата болест. „Ако те са дълбоко засегнати от болестта, им давам меласа с големи количества вода, а за подутите им стомаси им давам да ядат валерианови корени.“ Освен това тя съветва Улзи да не допуска в продължение на една седмица до себе си хора, които страдат от тази болест. „Оцет, пелин, розова вода и трохи от черен хляб се смесват и увиват в ленена кърпа и се поднасят към носа, за да се вдишват изпаренията, но не трябва да се допират до очите“ — продължава своите съвети херцогинята. Оказва се, че херцогът на Норфолк и някои от неговите прислужници се разболяват. По този повод херцогинята пише: „Господарю мой, никога не съм виждала хора да са толкова зле, колкото при боледуването от тази болест; между 12 и 16 часа те са много голяма опасност. Някои от тях се потят обилно, други — много малко… но за всеки случай най-разумно е болният да е на легло поне 24 часа.“

Бащата на Хенри VIII, макар и загубил своята популярност през последните години от управлението си, остава докрай един отговорен и успешен монарх, който поддържа бюджета на кралството в равновесие и се въздържа от скъпоструващите военни експедиции зад граница. Хенри остава много далеч от своя преждевременно остарял баща и не продължава водената от него политика. Той харчи купища пари и възобновява станалата традиционна вражда с Франция. Кралят харчи като луд за строителство, прахосвайки парите, които събира от конфискуваните манастирски владения, и слагайки начало на „Голямата девалвация“ на английската икономика. През годините на неговото управление той се ползва от услугите на лоялни и способни министри, които придават форма и съдържание на политиката, която той иска да води. Но Хенри VIII е много податлив на психологически натиск и в някои насоки е просто интелектуално безотговорен, водейки политиката, която е заимствал от други, въобразявайки си, че е лично негово творение. Освен това той е капризен, променя водената от него политика, която преди това е подкрепял ентусиазирано; унищожава тези, от съветите на които някога се е възползвал. Безпринципен и вятърничав, кралят, според историка Скарсбрик, е „постоянен само в налагането на своята височайша и импулсивна воля“. Оставен на собствените си възможности, монархът се движи сякаш слепешката, както най-добре показват годините на неговото управление, последвали отстраняването от власт на Томас Кромуел. Макар че притежава (по думите на Ерик Айвс) „необикновена устойчивост при постигането на поставените цели, което си остава най-активизиращата черта на характера му“, тези цели често се променят според неговото настроение. Твърденията, че е велик владетел, изглежда, се основават на поредица от исторически случайности, отколкото на реални постижения.