Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Кралят изглежда доволен, че може да остави управлението на страната на своите съветници и да се отдаде на удоволствията. Но едно премеждие през 1392 г. завинаги променя неговия живот. Един от любимите съветници на краля по онова време е Оливие дьо Клисон, който има смъртен враг в лицето на Жан IV, херцог на Бретан. Едно от протежетата на бретанския херцог — Пиер дьо Краон, който неотдавна е уволнен от службата си на управител на кралския дворец, организира заговор срещу Клисон, за да бъде издебнат в засада и убит, докато се връща в парижката си резиденция след вечеря с краля в Отел Сен Пол. Клисон обаче успява да избегне фаталния край, готвен му от неговите нападатели, и макар и тежко ранен, олюлявайки се, успява да влезе в преддверието на една хлебопекарна, където се спасява.

Краон от своя страна, убеден, че заговорът е постигнал целта си, напуска града и заминава за Шартър, а оттам — за гостоприемните за него земи на херцога на Бретан. „Това е дяволска работа — казва той на херцога, когато става известно, че Клисон е останал жив. — Според мен всички дяволи на ада, на който принадлежи и самият конетабъл, са го запазили и са му помогнали да се изплъзне от ръцете ми, след като понесе повече от шестдесет удара с мечове и ножове, и бях напълно сигурен, че сме го убили.“

Кралят е силно разгневен, когато научава за това според него непровокирано с нищо нападение срещу един от най-верните му помощници, и е решен да търси отмъщение. А между другото Шарл VI току-що се е възстановил от прекараното през април същата година заболяване, което го поваля, докато преговаря за мир с англичаните в Амиен. От какво естество е това заболяване не е известно, но то без съмнение е тежко и може би се превръща в прелюдия към последвалия пристъп на лудост. Споменатият монах от манастира „Сен Дени“ изтъква, че „болестта на краля е странна и поради това напълно непозната до този момент“. Той е на легло с висока температура и по-късно косата и ноктите му съвсем окапват (Chronique du religieux de St. Denis, ed. 1839, vol. II, p. 18). Според днешните учени това може да са симптоми на тифус, церебрална малария, енцефалит и дори сифилитичен менингит. Но тъй като по онова време боледуват и „много други“ известни люде, сред които и херцогът на Бери, най-вероятно става дума за тифус или енцефалит.

Така Шарл VI, едва посъвзел се от болестта си, е принуден да се справя с кризата, предизвикана от опита за убийство на неговия конетабъл. След като е прекарал цял месец на легло в Бове, Шарл се завръща в Париж, твърдо решен да поведе войските си срещу херцога на Бретан, който е дал убежище на нападателя на Клисон — Пиер дьо Краон. Кралските лекари се противопоставят на планираната експедиция, като се обосновават с това, че кралят все още страда от спорадични пристъпи на треска, често му се вие свят и е прекалено тревожен, а понякога и говори несвързано. С други думи, последиците от пролетното му боледуване все още са налице, но той въпреки това напуска Париж и застава начело на подготвения военен поход към Бретан.

Силният гняв на краля към Краон сам по себе си вече може да се приеме като индикация за нестабилността на неговата психика. Защото последствията от този гняв са наистина впечатляващи: тежко са наказани не само този нещастник, но и всички, които са му помагали — неговият иконом, двама провинциални благородници и един паж са екзекутирани, а един каноник от Шартър, който му е дал подслон, е осъден на доживотен затвор и на лишаване от доходите му. А това, че кралските чичовци не одобряват военния му поход като неполитичен и неразумен, само укрепва решимостта на Шарл VI да го проведе.

Когато военната експедиция започва бавно да напредва на югозапад, лошото здравословно състояние на краля става очевидно. Според придружаващите го лекари той „е в трескаво състояние и е неспособен да се държи на седлото“. Неуморният хронист, споменатият вече монах от „Сен Дени“ — Мишел Пентоен, който пътува с войската, съобщава, че кралят просто не прилича на себе си (Chronique du religieux de St. Denis, ed. 1839, vol. II, p. 18). Точните думи, с които описва тази ситуация, са следните: „velut vir non sane mentis verbis fatuis utendo, gestis eciam majestatem regiam dedecentes exercuerat inter eos“, което ще рече, че Шарл VI говори глупости и прави неподобаващи на положението му жестикулации 75 75 буквален превод: „като някой човек с нездрав разум той си служеше с глупешки слова и правеше пред приближените си жестове, неподобаващи на неговото кралско величие“. — Б.пр. . Всичко това свидетелства, че като последствие от предишното си боледуване кралят изпада в състояние на нервно изтощение още преди инцидента, който предизвиква неговия срив.