Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

На него сигурно се дължи и проблемът за самосъзнанието на Шарл VI. Той заявява, че не е крал и че името му не е Шарл, а че всъщност се казва Жорж, и нито е женен, нито има деца. Всеки път, когато види своя герб или този на жена му, изписани върху нещо, веднага се опитва да ги заличи. При това действията му винаги са съпроводени от „непристойни движения“ — „inhoneste et displicenter salutando“, както твърдят очевидците. На истинския му герб, по неговите думи, е изобразен лъв със забит в него меч. Така, притиснат от агонията на своето боледуване, той вероятно се стреми да се идентифицира с лъв, което по някакъв необясним начин се свързва с факта, че се нарича Жорж, което вероятно трябва да означава св. Георги. Всичко това е „добър пример за този вид логика на речта, която се среща при шизофрениците“, твърди Р. К. Фамилиети — един от специалистите, занимавали се с тези проблеми (R. C. Famiglietti, Royal Intrigue: Crisis at the Court of Charles VI, pp. 12–13). В началото на 1396 г. този пристъп вече е отшумял, защото на 6 февруари 1396 г. кралят посещава „Парижката Света Богородица“, за да поднесе благодарствените си дарове по случай своето оздравяване. Същевременно той започва съвсем сериозно да преговаря за брак на малката си дъщеря Изабел с овдовелия английски крал Ричард II.

Но не след дълго Шарл VI получава нов пристъп на лудост и с течение на времето интервалите между периодите, когато кралят е с напълно здрав разум и тези на неговото умопомрачение, стават все по-кратки и хроничната шизофрения, от която той страда, затяга своята примка около гърлото на нещастния монарх. На моменти той е трескав и възбуден, бясно тича насам-натам и се държи гротескно; в други се просва на леглото и изпада в пълна апатия. Запазени са категорични доказателства за неговото безумно поведение. В кралските анали са съхранени списъци на безброй предмети, които той счупва, както и на други щети, които причинява. Той хвърля в огъня дрехи и други вещи. Изпикава се върху едно наметало (houppelande), което впоследствие трябва да бъде почистено.

Бъдещият папа Пий II съобщава, че крал Шарл VI „понякога си мисли, че е от стъкло и никой не трябва да го докосва. Освен това си слага железни пръти в дрехите и се предпазва по множество други начини, за да не се потроши ако падне.“ (Commentaries of Pins II, ed. 1984) Този коментар на бъдещия римски първосвещеник е потвърден от Жювенал де-з-Юрсен, който споменава, че през 1405 г. откриват малко парче метал, прикрепено за кожата на френския крал (Juvenal des Ursins, Histoire de Charle VI, p. 220). Отбелязва се също така, че месеци наред същата година кралят отказва да сменя бельото си, не се къпе и дори не желае да се бръсне, в резултат на което развива кожно заболяване и въшлясва. Отчаяни от неуспешното му лечение, придворните лекари решават, че кралят може да оздравее само ако се подложи на шокова терапия. За тази цел през ноември група от десетима мъже с намазани с черна боя лица тайно са вкарани в кралските апартаменти на двореца, за да го изплашат. Приложената хитрост успява. Шарл най-после се съгласява да бъде изкъпан, избръснат и преоблечен. До Коледа той вече се е възстановил достатъчно, за да посети дъщеря си Мари, с цел да я откаже от нейното решение да постъпи в манастир и да се омъжи за херцога на Бар.

Отношението на Шарл VI към кралицата — Изабо Баварска, е двойствено, както може да се очаква при един шизофреник. Той видимо проявява силно полово влечение и много обича жена си. За двадесет и една години тя му ражда дванадесет деца, последното от които е момче и умира веднага след раждането си през 1407 г. Но отношението му към неговата съпруга рязко се променя и тя се превръща в основната мишена на неговото озлобление. „Коя е тази жена — казва той за нея, — чийто образ непрестанно ме измъчва? Разберете какво иска от мен и ме отървете от нея, ако можете, за да престане да върви подире ми.“ Негативното му отношение към Изабо е толкова настойчиво, че тя с готовност напуска брачното ложе, за да пусне и да понася на своето място „една много красива, мила и приятна млада жена“, дъщеря на някакъв търговец на коне — Одет дьо Шандивер, станала известна като „малката кралица“. Одет ражда на краля дъщеря — Маргьорит дьо Валоа, която по-късно се омъжва за Жан дьо Арпедан и която синът на Шарл VI, Шарл VII, обявява за законна кралска дъщеря през 1427 г.

Ако разсъжденията за отношенията между краля и кралицата, за които няма достатъчно сведения, може да ни се струват несправедливи и спекулативни, те то без съмнение играят известна роля за задълбочаване на неговото заболяване. Жювенал де-з-Юрсен съобщава, че „на 9 март 1408 г. кралят си ляга заедно с кралицата и се говори, че след това състоянието му става по-лошо, отколкото през последните десет години.“ (Juvenal des Ursins, Histoire de Charle VI, p. 237). Ако омразата на Шарл към съпругата му и нейното пълно отхвърляне е симптоматична за неговото заболяване, напълно естествено е Изабо да намира общуването си с полунормалния крал за истинско изпитание и да търси компенсации за това на друго място. Носят се слухове, че Луи Орлеански става неин любовник, но тази хипотеза дължим на по-късни инсинуации и тя не почива на доказателства от онова време. По-късните твърдения, че престолонаследникът Шарл е незаконородено дете, също се дължат по-скоро на факта, че през последните години от живота си болният му баща го лишава от престола, отколкото на някакви по-рано възникнали съмнения за законността на неговия произход. Няма съмнение обаче, че обкръжението на кралицата в личния ѝ дворец „Отел Барбет“ се ползва с безспорна слава заради разгулния си живот, разюздаността и безразборните сексуални връзки. Така възможността поведението на кралицата да обижда краля и да влошава състоянието на психическото му заболяване вече не изглежда толкова невероятна.