Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Това, което може да се определи като наченки на лудост в поведението на английските крале Джон Едуард II и Ричард ІІ, е всъщност проявление на различни отклонения в психическото им равновесие. Отчасти отклоненията се дължат на наследственост, отчасти — на начина, по който тези владетели са отгледани и възпитани. Немаловажна роля играе и преживяният стрес по време на тяхното управление — от личен характер или от политическо естество. Отношенията на крал Джон с баща му са обтегнати, като първоначалната привързаност на родителя се превръща в омраза. Едуард II се страхува и не харесва баща си. Ричард II никога не може да се отърве от мисълта, че сравнението между него и войнствения му баща — Черния принц, не е в негова полза. Особеностите на техните характери, както и провежданата от тях политика засилват ненавистта на бароните към властта им и водят до свалянето им от трона и смърт, каквито са случаите с Едуард II и Ричард II, но и крал Джон не би избегнал същата участ, ако не беше умрял преждевременно от естествена смърт.

Освен това политиката на тези крале в определена степен е повлияна от техните характери и от личните им и понякога импулсивни предпочитания. Гневливостта и мнителността на крал Джон са основен фактор за влошаващите се отношения с бароните на кралството; враждебността на Едуард II към висшите благородници донякъде е предизвикана от тяхното безмилостно отношение към неговия любовник Гавестън; темпераментът на Ричард II по същия начин постепенно, но сигурно го довежда до сблъсък с поданиците му.

Но драмите, които сполетяват тези английски владетели, не могат да бъдат смятани единствено за лични трагедии. По определен начин те дават насока на по-нататъшния ход на английската история. Паметникът, който крал Джон си издига — Великата харта, която той приема с толкова голямо нежелание, независимо от оценките, които ѝ дават по онова време, се превръща в крайъгълен камък на английските граждански права и свободи. Кризите, които довеждат до свалянето от власт на Едуард II и Ричард II, пък се оказват важни жалони по пътя към утвърждаване на английския парламент. Така личностната неуравновесеност на тримата владетели има последствия, които съществено променят бъдещето на английското общество.

От друга страна, нито един от тримата — Джон, Едуард II или Ричард II, не може в истинския смисъл на думата да бъде наречен луд, макар понякога, когато са под стрес, душевното им равновесие да е съмнително. И въпреки че личностните им психически проблеми се отразяват и на хода на английската история, те, изглежда, по-вероятно са жертва на невротични, отколкото на психически състояния. Но докато тезата за лудостта на кралете Джон, Едуард II и Ричард II трудно може да бъде доказана, то техният съвременник от петнадесети век, английският крал Хенри VI, е без съмнение луд.

Крал Хенри VI Английски вероятно притежава вродена склонност към проява на слабоумие, която наследява от дядо си Шарл VI Френски, но все пак политическото напрежение, което преживява по време на своето управление, довежда до неговия силен нервен срив. Историята на борбите, които достигат своята кулминация във Войната на Червената и Бялата роза, представлява историческата сърцевина на Шекспировите драми, представящи възхода и падението на фамилията Ланкастър от възшествието на престола на Хенри IV до свалянето от власт на Хенри VI. След абдикацията и убийството на Ричард II, за което Хенри IV трябва да е бил осведомен, той управлява като крал на Англия, докато влошеното му здравословно състояние го превръща през последните години от живота му в напълно затворен в себе си човек, чиито здравословни и психически проблеми дават добри надежди на амбициозния му и енергичен млад син, бъдещия крал на Англия, Хенри V.

По време на краткото управление на Хенри V е завладяна Франция. В резултат на триумфа на владетеля умопобърканият френски крал Шарл VI го дарява с правото да наследи френския трон, както и с ръката на дъщеря си Катрин, за която Хенри се оженва. Но английският крал умира млад и оставя короната в ръцете на малолетния си син Хенри VI. След тази преждевременна смърт следва период на бавен, но сигурен упадък, водещ до поражения на френска земя, до възстановяване на междуособиците и политическите борби сред бароните, както и до сваляне от власт на краля. Шекспировите исторически драми може да са един опростен разказ за тези събития, но със сигурност не са далеч от истината, показвайки как наследените проблеми от миналото дават горчивите си плодове по време на анархията и кръвопролитията при управлението на Хенри VI.