Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Но твърде скоро е поставен отново в позицията на кукла на конци, оплетен от зависимостта си от бароните. Но докато могъщият му чичо Джон Гант се опитва да се домогне до кралската корона на далечна Кастилия, Ричард започва да гради своя „партия“ в двореца. Намерил си е и близък приятел, на когото може да се довери — Робърт де Веър, деветия граф на Оксфорд; човек, чието лично състояние обаче не е толкова голямо, колкото древния му произход. Ричард е спечелен от блестящия му, но доста евтин чар, обсипва го с щедрост и дори за кратко вероятно става негов любовник. Дава му титлата маркиз — първият маркиз в английската история — херцог на Ирландия. Но за съжаление Де Веър се оказва не само некомпетентен, но и арогантен човек. Бароните са обидени от неравния брак, който той сключва с една от придворните дами на кралицата — Агнес Ланскрон. Непокорните барони, наричащи себе си „лордове надзорници“, мобилизират войските си и побеждават при Радкот Бридж на Темза силите на краля.

Ричард претърпява страхотно унижение. Де Веър е изпратен в изгнание; другите му министри или стават обект на съдебни убийства, или забягват в чужбина. Младият крал остава напълно изолиран и с твърде ограничени сили, на които може да разчита. Това незавидно положение вероятно го травмира психически. Опитът му да защити кралските си правомощия се проваля катастрофално, но това премеждие само засилва неговата решимост да отмъсти на враговете си. Става така, че управлението на бароните се оказва още по-некомпетентно и от това на краля. Ричард се възползва от кръвопролитните междуособици, в които се вплитат различните фракции на управляващите. Използвайки манипулации и привилегиите, с които разполага, той постепенно изгражда своя „партия“, разполагаща с въоръжени мъже, лоялни към короната. Символ на тяхната вярност към краля е знакът на бялото сърце — личната емблема на Ричард, който носят.

Така сякаш колелото на съдбата се завърта в полза на краля, но все още не е ясно дали той ще може да се възползва от придобитото надмощие. Защото вниманието му става все по-ангажирано с мисълта за по-нататъшно засилване на кралската власт и за светостта на кралската персона. Противниците на тези негови стремежи или изпадат в немилост, или са екзекутирани, или попадат в затвора, или са изпратени в изгнание. Подобно на Едуард II, Ричард си дава сметка, че силният крал е богатият и платежоспособен крал. Затова и той започва да използва всякакви незаконни и необичайни начини за попълване на кралската хазна, но го прави, без да го е грижа за собствената си популярност, а същевременно още повече отчуждава бароните от себе си. При едно странно отсъждане на спор, възникнал по време на рицарския турнир в Ковънтри, Ричард наказва братовчед си Хенри Болинбрук — син и наследник на Гант, както и неговия противник — някогашния приятел на краля, Томас Моубрей, граф на Норфолк.

Потискано от изживените унижения, съзнанието му все повече се деформира. Това намира израз в една противоестествена екзалтация от величието, която го тласка доста лесно в сферата на фантазиите. Кралят започва да говори за законите, които таи в сърцето си. В могъщия образ, който създава на този английски владетел, Шекспир не без основание му приписва репликата:

Ричард понякога сяда на трона си с корона на глава, а всички придворни стоят прави около него. Настъпилата тишина е смущавана само от поздравите, които кралят отправя чрез кимане с глава към своите подчинени, докато те шумолят с тогите си, коленичейки пред него. Това, изглежда, не се различава особено от ритуала, спазван от всички крале по онова време, но от церемонията на Ричард получаваме мистериозно усещане за игра на ужким. Той заиграва с внушението, че е застанал начело на Свещената Римска империя, но е трудно да се определи доколко реалистично изглежда това. След смъртта на съпругата си Ана Бохемска, на която е толкова предан, той изпада в дълбока меланхолия. „След нейната смърт — коментира английският историк А. Б. Стийл — пристъпите на неговата невроза стават все по-силни и заобикалящата го действителност се превръща единствено в продължение на любимата му фантазия… — свещеното тайнство на кралската власт в най-чистия ѝ вид.“ Или с други думи, неговата склонност към невротични пристъпи показва, че той става заложник на съдбата.