Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Едуард II е погребан в абатството „Св. Петър“ в Глостър и гробът му, както се случва по-рано и с този на върлия му противник граф Глостър в абатството „Сейнт Пол“, се превръща в обект на местен култ. Сърцето на краля е извадено от тялото и, съхранено в сребърна урна, е положено в гроба на неговата кралица, починала двадесет години по-късно, през 1358 г., и погребана в църквата на Нюгейт в Лондон. По ирония на съдбата я погребват с роклята, с която се е венчала за Едуард.

Едуард II със сигурност не е нито луд, нито изрод, но странностите на личния му живот намират широк обществен отзвук. Ако търсим личен мотив за опитите му да затегне режима на управление и да укрепи кралската си власт, ще открием корените на този мотив в неговото нещастно детство и в стремежа му да отмъсти на враговете си за убийството на близкия му приятел 62 62 Гавестън. — Б.пр. . Жаден за нежни чувства, в общи линии той се оказва неспособен както да бъде обичан, така и да дари другите с обич. Затворен и несигурен в себе си, когато е под силен стрес, той е способен да загуби душевното си равновесие. Съдбата му се оказва трагична, а личността му — повече от интересна, защото в нея се забелязва някакъв нюанс на анормалност и въпреки това би било твърде голямо опростенчество за странностите на неговото поведение, колкото и енигматични да са те, да търсим причина в някакво негово психическо заболяване.

Ричард II наследява на престола дядо си Едуард III като крал на Англия през 1377 г. Подобно на прадядо си Едуард II, от когото той се възхищава и когото напразно се опитва да канонизира за светец, неговото управление също е белязано от периоди на ожесточена гражданска война, завършила със свалянето му от престола и неговото убийство. Няма съмнение, че през последните години от неговото управление решенията на Ричард често са продиктувани от капризи и неуравновесеност, както и че неговият характер търпи определена промяна. Той става все по-затворен в себе си и чувството му за реалност сякаш все повече отслабва. Един от днешните му биографи, А. Б. Стийл, смята, че Ричард става жертва на ментално страдание — шизофрения, и че това обяснява неговите енигматични решения и провалената му политика, която следва от тях, за да доведе до неговия фатален край. Същият автор пише, че „в последните стадии на болестта си Ричард до такава степен се вманиачава в своята кралска особа, че това обсебва цялото му внимание, и когато се огледа наоколо, той не вижда нищо друго, освен огледален образ на собствената си величествена персона и в този измислен свят — само някакви мъждукащи сенки, които могат да бъдат направлявани дори и с поглед.“ Накрая, според Стийл кралят се превръща в един „мънкащ невротик, изпадащ бързо в състояние на дълбока меланхолия“ (A. B. Steel, Richard II, p. 279).

Можем обаче да се запитаме на какво основание е произнесена тази сурова присъда и вярна ли е поставената диагноза? Ако пък тя се окаже неприемлива, има ли друго обяснение на този случай? Без съмнение, както и в случаите с други короновани особи, ранните години и възпитанието оказват своето въздействие върху формирането на неговия характер. Трябва да отбележим, че когато става крал, е едва на единадесет години. Дядо му Едуард III е прочут и войнствен владетел и дори щуротиите, които върши на старини през последните години от своето управление, не помрачават славата му. Бащата на Ричард, Черният принц, който умира в годината, преди той да седне на трона, също притежава изключителна слава на рицар и воин. Той сигурно е бил даван често, дори досадно често, за пример на малкия му син. Но Ричард, изглежда, няма амбициите да върви по стъпките на баща си. Макар че на думи се възхищава от рицарските подвизи, подобно на Едуард II той се възпротивява на войнствената атмосфера в кралския двор, където военното дело, рицарските турнири и други военни игри имат предимство пред всичко останало. Без съмнение обаче той е преди всичко син на майка си, защото е много силно привързан към красивата вдовстваща принцеса на Уелс.

При тези обстоятелства Ричард е далеч от идеята да следва общоприетите очаквания да се превърне в млад войнствен владетел и подобно на Едуард, но в един по-ранен етап от своя живот, той просто е един млад човек по-скоро с естетически, отколкото с войнствени наклонности. Младият крал симпатизира на своя учител и наставник, сър Саймън Барли, на когото вероятно дължи представите си за кралската власт, които играят такава важна роля през целия му по-нататъшен живот и формират отношението му към неговите барони. Така Ричард никога не подлага на съмнение правата, които има като крал. В съзнанието му очевидно се формира полумистична представа за божественото право, което притежава и към което плътно се придържа до края на живота си.