Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

След завръщането на Гавестън в двореца положението на кралството рязко се влошава. Едуард има такива финансови затруднения, предизвикани според някои от алчността на Гавестън, че е принуден да се съгласи на нова схема за ограничаване на властта му — избирането на двадесет и един барони разпоредници, които да изработят нова система за реформиране на държавното управление, включващо подновено искане за изгонването на Гавестън, което не изненадва никого.

За втори път Едуард се изправя пред трудния избор между своя фаворит и бароните, без подкрепата на които неговото управление е просто невъзможно. Изплашен за личната си сигурност, Едуард изпраща любимия си в силната крепост Бамбърг край бреговете на Северно море и след това с неохота му разрешава да потърси политическо убежище в Брюж (Фландрия). Но въпреки това кралят не може да живее дълго без своя фаворит и скоро Гавестън се завръща отново и във властта, и в трупането на нови богатства.

За бароните този човек олицетворява отказа, който кралят обявява по отношение на техните искания. Затова архиепископът на Кентърбъри го отлъчва от Църквата — него 59 59 крал Едуард II. — Б.пр. и неговите привърженици. Тъй като не разполага с достатъчни военни сили, Едуард отначало забягва заедно с Гавестън в Тайнмаут и оттам в Скарбъро, където фаворитът остава да чака краля, който заминава за Йорк. Графовете на Уорън и Пембрук са по петите им и се готвят да обсадят Скарбъро. Тогава Гавестън, надявайки се на невъзможното, погрешно си въобразява, че може би ще му разрешат да замине свободно оттам, и се предава. Но е осъден на смърт след един скалъпен процес и е екзекутиран на Блаклоу Хил на 19 юни 1312 г. Неговата гибел, естествено, води до ужасяващи последствия за Едуард, който така и не успява да се съвземе от този удар до края на живота си. „Не съм чувал никога един мъж толкова да е обичал друг мъж“ — споделя един съвременник на онези събития. Монасите доминиканци прибират тялото на покойния кралски фаворит и по-късно то е погребано по заповед на Едуард с пищна церемония в капелата на Кингс Лангли, която впоследствие се превръща в истинска мемориална гробница на светец. Едуард никога не забравя, нито прощава на графовете, задето са преследвали като хрътки неговия любимец, докато го убият. Защото неговите чувства към Гавестън се оказват единственото трайно нещо в живота му и, естествено, предопределят всичко, което се случва през оставащите му петнадесет години. Следователно, както пишат съвременниците му, започва една „непрестанна вражда… между краля и графовете“.

Смъртта на Гавестън представлява вододел в живота на Едуард II. Дали може да се приеме, че тя предизвиква и влошаване на неговите ментални способности и владетелски качества? На пръв поглед не са много данните в подкрепа на такова предположение, но въпреки това все повече и повече негови поданици започват просто да си мислят, че Едуард е по природа толкова непригоден за кралската власт, че даже вероятно не е от кралско потекло. Така, поради негодността на Едуард, много мъже и жени вече не копнеят да се възползват от традиционното кралско докосване, смятано за лек за болните от скрофулоза 60 60 по народному гуша или живеница. — Б.пр. — туберкулоза на лимфните възли. Докато от бащата понякога удостоява с тази чест по 1700 души на година, синът никога не докосва повече от 214, сочат историческите статистики. Плъзват слухове, записани в Хрониката на Мелса, че Едуард е бил сменен с друг от някаква дойка още като бебе, защото истинският кралски потомък бил смъртоносно ранен от глиган. „Някакъв писател на име Джон, който почиташе котката като домашен дух покровител“, се появява в Оксфорд и претендира, че той е истинският крал Едуард. „Този слух се разнесе из цялата страна и ужасно много обезпокои кралицата“ — продължава споменатата средновековна хроника. След период на известно помирение отношенията на Едуард с неговата кралица отново стигат до най-ниската си точка. Разказва се, че Едуард ходел из двореца въоръжен с нож, „за да убие кралица Изабел, и че казал, че ако се случи да няма друго оръжие подръка, ще я разкъса със зъби.“ Това ни дава известно основание да смятаме, че в онзи момент решението му е плод на душевна нестабилност и че разсъдъкът му вероятно е замъглен.

И въпреки това управлението му през последните години от неговата власт е по-силно и добре организирано в сравнение с по-ранните му години. След един период на полунезависимо управление на бароните, Едуард си възвръща властта на монарх, отчасти с помощта на двама от неговите барони — Хю Диспенсър и сина му. Не е изключено по това време младият Диспенсър да е заел мястото на Гавестън в интимния живот на владетеля. Но ролята на двамата магнати е все пак чисто политическа. В резултат на техните усилия през 1322 г. кралската армия побеждава в битката при Боробридж в Йоркшър водача на силите на непокорните барони, графа на Ланкастър, братовчед на краля. След кратък процес Ланкастър е осъден на смърт. Неговата екзекуция по любопитен начин очевидно напомня за изпълнената десет години по-рано смъртна присъда над Гавестън и носи на краля голямо лично удовлетворение.