Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Малкият син на сприхавия владетел реагира срещу тази напомняща за военни действия атмосфера в двора на суровия си и гневлив баща. При това Едуард II не е мамино детенце и израства като хубав и здрав млад мъж, който се увлича от езда. Освен това той е с по-висока култура от повечето високопоставени царедворци и притежава вкус към поезията и театралните представления. Говори се, че неговият канцлер — архиепископът на Кентърбъри, Уолтър Рейнълдс, е привлякъл вниманието на владетеля, защото, преди да се отдаде на църковна кариера, поставя драматични представления. Когато става крал, Едуард винаги държи един малък оркестър при двора си.

Колкото повече расте, толкова повече забавленията на Едуард изглеждат неподходящи за един рицар, да не говорим за един престолонаследник: плаване с лодка, плуване и дори такива низши занимания като издигане на огради и копаене на канавки. Сами по себе си това са все безобидни дейности, но изглеждат неестествени за един бъдещ крал. В този смисъл кралските счетоводни отчети дават например сведения за едно плащане, направено в полза на някой си Робърт, „негов шут“, когото той наранявал без да иска по време на веселба във водата през февруари — странно време на годината за плуване и във всеки случай занимание, с което хората през Средновековието не са се забавлявали. Но младият принц явно се наслаждава повече на развлечения в компанията на здрави млади работници, отколкото на богатите и високопоставени рицари в двора. „Пренебрегвайки обществото на бароните, той се сприятелявал с палячовци, певци, артисти, файтонджии, копачи, гребци, моряци и други такива, които се занимават с физическа работа“ — пише в хрониката на Ранулф от Хигдън (Ranulf of Higden, Polychronicon, vol. VIII). След унищожителното поражение, което войските му претърпяват от шотландците в битката при Банокбърн през 1314 г., един от кралските служители, Робер льо Месаже, споделя опасенията си със Сеър Кейм, помощник байлиф на Нюингтън в Кент, че докато се занимава с „подобно губене на време като копаене на канавки и други подобни неподходящи дейности“, кралят трудно може да очаква да започне да печели сражения. „Ако отделяше толкова време на военното изкуство, колкото на селскостопанските си занимания, добавя друг хронист от онази епоха, Англия щеше да процъфтява, а неговото име щеше да стане известно по целия свят.“

Това обаче, което надминава всичко по своята неестественост и шокира всички, е увлечението на Едуард по един млад скуайър в двора на баща му — Пиърс Гавестън, чийто баща е беарнският рицар Арнул дьо Габастон, получил кралското покровителство, след като се премества да живее в Англия през 1296 г. Пиърс е красив, духовит и винаги пищно облечен млад мъж, чиято дружба с Едуард освобождава принца от леденостудената изолация, с която е обграден в кралския двор, и му вдъхва малко самоувереност, от която той толкова се нуждае. Макар че Пиърс, както и баща му преди това, да са приближени на английския кралски двор, кръвта и потеклото им се смятат за недостатъчно знатни, за да може младежът да бъде близък приятел на английския престолонаследник, и това прави особено неприятно впечатление, когато Едуард и Гавестън парадират открито с близостта си. „Едуард беше твърде фамилиарен в отношенията си със своите най-близки приятели, стеснителен с непознатите и много горещо обичаше една определена особа“ — съобщава сър Томас Грей (Sir Thomas Gray, Scalacronica, vol. XL). Друг съвременник на онези събития пише: „А когато синът на краля 56 56 Едуард. — Б.пр. го видя 57 57 става дума за Пиърс Гавестън. — Б.пр. , той така го обикна, че влезе с него в здрава и неразрушима чувствена връзка, при това пред очите на всичките му поданици.“

Близките отношения между сина му и младия придворен рицар озадачават и тревожат крал Едуард I. Наистина, силната привързаност между мъже през Средновековието не е изключение. Един съвременник сравнява дружбата на Едуард с Гавестън с тази между Давид и Йонатан, която представлява неподлежащо на съмнение оправдание на близките отношения между мъже, взето от самата Библия. Но такава интимна близост, както открито се заявява в англосаксонската поема „Амис и Амилън“, може дори да надмине верността на мъжете към жените, но трябва непременно да се основава на взаимност и в никакъв случай не бива да има нещо общо с физическата близост. Защото ако има физическа близост, при която единият партньор е активен, а другият пасивен, това поведение е неестествено и несъмнено се излиза извън границите на морала и закона. Но каквото и да са подозирали неговите съвременници, те едва ли са смеели да го кажат на глас приживе на краля. Едва след смъртта му Хрониката на Мелса открито заявява, че Едуард II „изпитвал необикновено удоволствие от греха на содомията («delectabat invitio sodomitico nimium») и, изглежда, е бил лишен както от щастие, така и от благоприличие през целия си живот.“