Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Анжуйската династия Плантажене 49 49 Плантадженет на английски. — Б.пр. е известна като „дяволското котило“. Мълвата ѝ приписва най-различни кръвосмесителни бракове и потомства. Легендата разказва за един от графовете на Анжу, който довежда в двореца си нова жена — непозната девойка с неземна красота, която обаче води много затворен живот. И нещо друго, което се смята за странно в онези времена на дълбока религиозност — тя не проявява особено желание да посещава неделните литургии. Когато все пак отива в църквата на служба, си тръгва още преди свещеникът да освети нафората. Съпругът ѝ, озадачен от това нейно поведение, нарежда на четирима от своите рицари да внимават по време на службата и да се опитат да задържат жената, за да си тръгне по-късно от църквата. При следващото ѝ посещение на литургията, когато тя става и понечва да си тръгне, един от рицарите стъпва върху края на нейния шлейф. А когато свещеникът издига нафората, за да я освети, жената изкрещява, отскубва се и излита през прозореца, отнасяйки със себе си и две от своите деца. Оказва се, че графинята всъщност е злата фея Мелюзин, дъщеря на Сатаната, и затова не може да понася освещаването на тялото Христово 50 50 нафората. — Б.пр. по време на литургия. Графовете на Анжу и бъдещите крале на Англия от Анжуйската династия произхождат от децата, които остават при баща си, твърди легендата. При онзи век на ширещо се суеверие и при онова лековерно общество тази легенда, изглежда, е достатъчна, за да обясни анормалните уклони в поведението на различни членове на фамилията Плантажене.

Така демоничната енергия и избухливият характер, с които принцовете от тази династия често могат да бъдат характеризирани, получават своето обяснение с „дяволския“ им произход. „Който произлиза от дявола, трябва непременно да се върне пак при него“ — казвал често със сарказъм Ричард I, братът на крал Джон, разказва средновековният писател Джералд от Уелс (Gerald of Wales, De principis Instructione). „Не ни лишавайте от нашето наследство, защото не бихме могли да не постъпваме като дяволи.“ — продължава своите цитати Джералд. А св. Бернар от Клерво пише в едно писмо до Арнулф от Лизьо: „De diabolo venit et ad diabolum ibit.“, което ще рече: „От дявола е дошъл и пак при дявола ще иде.“

Бащата на Джон, Хенри II, е много способен и решителен до крайност човек, който често изпада в пристъпи на гняв. Когато е ядосан, от очите му излизат пламъци. „Той е велик, може би най-великият монарх, защото няма никой над него, от когото да изпитва страхопочитание, нито пък някой от поданиците му смее да му се противопостави“ — пише същият този Арнулф от Лизьо до Томас Бекет, архиепископа на Кентърбъри, който скоро ще изпита върху себе си бруталните последствия от кралския гняв. Упрекнат от смелия английски архиепископ, че проявява гняв 51 51 недопустимо за добрия християнин. — Б.пр. , кралят отговаря грубо, че щом Бог може да се гневи, защо кралят да няма право да изразява открито подобни чувства. В друг случай един от съветниците на краля — Ричард от Хомет 52 52 или Ришар дьо Омет, ако името му се произнесе на майчиния му френски език. — Б.пр. , непредпазливо си позволява да спомене нещо в подкрепа на кралския враг — Уилям Лъва, краля на Шотландия. Хенри II „хвърля шапката си, разпасва си колана, запокитва на земята мантията и костюма си, грабва копринената завивка от канапето и, настанявайки се върху него, все едно е купчина с тор, започва да дъвче парченца слама“ — разказват негови съвременници.

Подобна наследствена обремененост може да обясни някои от странностите в характера на крал Джон, особено ако припомним, че майката на Джон — Алиенор Аквитанска, също е властна жена, склонна към бурни реакции. Джон е най-младата издънка на това „дяволско котило“, глезеното дете на фамилията — по-скоро конте, което предпочита дворцовия разкош пред бойните умения и чиято външност и поведение издават неговата незрялост. Отклоненията в поведението на Джон могат да бъдат обяснени и със средата, в която израства и се възпитава. Той се намира между постоянно враждуващите лагери на деспотичния си баща и властната си майка. Майката, изглежда, ненавижда Джон, баща му отначало го покровителства, а после го зарязва. Анжуйският двор, в който израства и се възпитава, е истинска школа по лицемерие и коварство. А Джон от своя страна се проявява като добър ученик. Избухлив и егоцентричен, той, изглежда, е и причина, и жертва на проблемите, които ще го връхлетят.