Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

„Джон Лакланд, продължава авторът, страда от ментално заболяване, известно днес и описано от съвременната психиатрия като циклична психоза. Странно е, че днешните историци така погрешно възприемат неговия характер и пишат например, че той е злодей, чиято лошавина е хладнокръвна и умишлена, и който никога не оставя чувствата да го ръководят, поради което поведението и делата му трябва да бъдат смятани за категорично непростими… А всъщност всички симптоми, с които се сблъскваме при тези оценки, отговарят на диагнозата «циклична психоза» или «циклотимия». Филип Огюст (френският крал, противник на крал Джон) е имал за враг един луд.“ (C. Petit-Dutaillis, The Feudal Monarchy in France and England).

По свое време Едуард II пък е смятан по-скоро за перверзен, отколкото за луд. Едва в началото на двадесети век един американски учен установява, че фактически този владетел е бил умопобъркан. „Кралят — пише д-р Чалфънт Робинсън — страда от това, което медицинската наука познава под общото наименование изроденост, причинено от болестното състояние на мозъка му“. Английският историк А. Б. Стийл пък смята, че Ричард II е просто шизофреник (A. B. Steel, Richard II). Каквито и да са съмненията относно така поставените диагнози, между 1454 и 1456 г. Хенри VI без съмнение преживява голям невротичен срив, от който едва ли напълно възстановява разсъдъка си. В заключение можем да кажем, че всеки от изброените четирима английски владетели страда от някакъв личностен проблем от психическо естество, който може да ги е довел и до ментално разстройство.

Но можем да си зададем въпроса доколко сериозни са тези разстройства и какъв е техният характер; по какъв начин влияят те върху управлението на съответния крал? Днешните историци постигнаха известен напредък в частичното реабилитиране на крал Джон, смятан доскоро за най-лошия английски средновековен владетел — тираничен, безнравствен и несправедлив. Той наистина се сблъсква с трудни за решаване проблеми, които показват недостатъчните му способности и ресурси за управлението на държавата. Все пак неговото властване е изпълнено и с проблеми, за които той трудно би могъл да бъде обвиняван: нарастващо недоволство на бароните; враждебност от страна на великия френски крал Филип Огюст; разправии с папа Инокентий III; нарастваща инфлация в икономиката на страната. Не може да се каже, че кралят не проявява никакъв талант при опитите си да реши тези кризисни ситуации, но едно своеобразно натрупване на проблемите води до провал на неговите усилия и планове. Папата поставя Англия под църковна възбрана, забранявайки провеждането на църковни служби и церемонии в храмовете на нейна територия, докато накрая Джон не отстъпва и става васал на папата — акт, смятан от мнозина за непростимо унизителен. Грабителската фискална политика на краля довежда до нарастване на недоволството на бароните, което предизвиква избухването на всеобщо въстание, принудило Джон да се съгласи с издаването на така наречената Велика харта на свободите — Magna Charta, подпечатана с кралския печат през май 1215 г. Друг е въпросът дали кралят въобще има намерение да се съобразява с нейните клаузи, защото недоволните барони вече са повикали французите на помощ. При това критично стечение на обстоятелствата крал Джон изгубва целия си багаж, даже и кралските инсигнии, в повишаващите нивото си води в устието на река Уелстрийм. След това заболява тежко от силния вятър, бръснещ развълнуваното море, и на 18 октомври 1216 г. умира.

Но дали и до каква степен личностните проблеми на крал Джон изострят така описаните проблеми и могат ли да бъдат открити аспектите, в които евентуално да се търси такова усложнение? И най-накрая, може ли неговото поведение при онези събития да бъде характеризирано като предизвикано от умствено разстройство? Никой не оспорва, че характерът на Джон е доста сложен и дори загадъчен, но дали имаме право да смятаме, че той е бил луд? По този въпрос мненията се различават. Особеностите на личността му трябва да бъдат разбирани на фона на неговите предци и начина, по който е отгледан и възпитан. Джон води потеклото си от старинния род на способни, но неуравновесени благородници, графовете на Анжу — малко феодално владение в Централна Франция, територията на което те успяват чрез своите способности постепенно да разширят. Бащата на Джон — Хенри II, успява да стане крал на Англия, херцог на Нормандия и чрез изгодния, но нещастен брак с Алиенор Аквитанска — херцог и на Аквитания, присвоявайки по този начин голяма част от Югозападна Франция. През 1199 г. Джон наследява от брат си Ричард I тази огромна империя, включваща освен Англия и по-голямата част от Франция.