Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Тогава какво би могло по-специално да ни наведе на мисълта, че страда и от психическа нестабилност? Споменатият вече френски историк Пти-Дютайе го описва като жертва на маниакално депресивно състояние, което става причина животът му да се люшка между две крайности: периоди на голяма жизнена енергия и периоди на всепроникваща летаргия. Така неговата инертност става основна причина Нормандия да бъде загубена в полза на французите през 1204 г. „Кралят, споделя един от съвременните му хронисти, го удари на живот през нощта и на другата сутрин до късно се излежава с младата си съпруга Изабел. В същия този ден, когато той се грижеше за превозването на неговите коне, кучета и ловни соколи в Нормандия, за да са там със сигурност, когато пристигне, дойде вестта за падането в ръцете на врага на силната крепост Шато-Гаяр, която доминира над долината на Сена и която беше гвоздеят на английската отбрана в цяла Нормандия“, разказва Роджър от Уендовър — негов съвременник и хронист (Roger of Wendover, Flores Historiarum, vol. I, p. 316–317). Когато днес анализираме отново събитията от управлението на крал Джон, трябва да признаем, че рязкото преминаване от буйна енергичност към пълна пасивност не се проявява непрекъснато. Отношението на крал Джон към управлението на държавата понякога наистина изглежда повърхностно, но, общо взето, дори когато изпада в леност, той все пак работи усърдно и даже прави впечатление, че изпълнява съвестно кралските си задължения.

След като и това задочно обвинение към него отпада, какво тогава остава като доказателство за умствени отклонения? Често се споменава, че той побеснява от гняв и проявява такава нечувана жестокост, че хората наистина го смятат за луд. „Цялата му същност коренно се променя, така че е трудно да го познаеш. Веждите му потреперват от ярост, огненият му поглед хвърля искри, розовите му бузи стават на синкави петънца и не ми се мисли какво би останало от канцлера, ако в този момент на изстъпление попаднеше случайно като откъснала се от дърво ябълка в размахваните във въздуха ръце на Джон“ — спомня си Ричард от Дивайзес (Richard of Devizes, Chronicles of the Reigns of Stephen, Henry II and Richard I, pp. 111, 408) един сблъсък между Джон и канцлера на брат му крал Ричард I, Гийом Лонг-Епе 53 53 на английски Уилям Лонгсорд. — Б.пр. . Такива тежки изблици на гняв, естествено, навеждат на мисълта, че кралят има някакви проблеми с психиката, макар че избухливостта е характерна черта на цялата Анжуйска фамилия.

При това не трябва да забравяме, че Джон живее във време на груби нрави, смекчавани само донякъде от молитвите и светостта, когато хората често си нанасят осакатяващи рани и се обливат в кръв. Но дори и за стандартите на неговото време Джон изглежда прекомерно жесток: „много лош човек, жесток към всички мъже, а към хубавите жени — просто ненаситен“, продължава коментара си хронистът Ричард от Дивайзес. Жестоката и направо садистична природа на краля се разкрива добре в отношението му към неговия френски племенник Артър от Бретан 54 54 на френски Артюр дьо Бретан. — Б.пр. , за когото се говори, че има повече права върху английската корона, отколкото самия Джон.

Майката на Артър, Катрин, страхувайки се, да не би да посегнат на живота на сина ѝ — по онова време момче на дванадесет години — го изпраща за по-сигурно в двора на френския крал Филип Огюст. Бретонците на драго сърце го признават за свой феодален господар, което разгневява съседите им — жителите на Нормандия, които са на страната на Джон. И от този момент нататък крал Джон не може да се отърве от постоянните си страхове от съперничеството на младия Артър.

Съдбата обаче помага на краля. Най-накрая, през 1202 г., младият принц е пленен от войските на Джон при Миребо и веднага изчезва от историческата сцена. Хронистът Ралф от Когсхол твърди, че Джон нарежда Артър да бъде ослепен и кастриран в замъка Фалез, но че пазачът му Юбер дьо Бург успява да осуети това пъклено дело — една история, заимствана от Шекспир в драмата „Крал Джон“.

В друга хроника от онова време е разказана една по-вероятна история. Тя е писана в цистерцианското абатство в Маргам, в Глостършър, а негов покровител е Гийом дьо Бриуз, заловил Артър при Миребо. Ето какво гласи другата версия:

„След като крал Джон залови Артър жив и го държа в затвора за известно време в замъка Руан, най-накрая, след вечеря, в четвъртък преди Великден (3 април 1203 г.), когато кралят се беше напил и беше обладан от дявола («ebrius et daemonio plenus»), той го погуби със собствената си ръка и като върза тежък камък за трупа му, го хвърли в Сена. Тялото беше открито от някакъв рибар, оплетено в мрежата му, и беше извадено на брега, където го разпознаха. Понеже се страхуваха от тиранина, отнесоха тайно тленните останки на Артър в абатството на Бек, където ги погребаха.“ („Анали на Маргам“ в „Annales Monastici“).