Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

В действителност император Елагабал отговаря на всички критерии, според които днес един психиатър би поставил диагнозата психическо разстройство на личността под формата на нарцисизъм. Преди всичко той притежава огромно самочувствие за своята неповторимост и е направо вманиачен във фантазиите си за финес и власт, лишаващи го от възможността да прояви политически реализъм. Той очаква специално отношение и непоколебима вярност, без да поема никакви по-специални отговорности към тези, от които очаква да му служат по такъв начин. Проявява се и като ексхибиционист, който очаква постоянното одобрение и внимание от страна на околните. Ненормални са и личните му отношения и връзки, донякъде поради липсата на вложени чувства в тях и от двете страни — с други думи той рядко и в много малка степен проявява сериозни чувства към другите и те му отговарят със същото. На градивната критика реагира с безразличие или с гняв. Изцяло е погълнат от себе си, но трябва да признаем, че в началото е насърчаван да се съсредоточи върху изграждането на своя характер от баба си. Животът му преминава в сексуална неуравновесеност и объркано полово самосъзнание. Сменя много съпруги, но едва ли е имал и една истинска и важна за него връзка, ако не броим чисто физическите, и то тези, които осъществява със своите любимци. Накрая трябва да се посочи, че той е незрял млад егоист, който настоява да бъде обсипван с ласкателства и едва ли не да бъде боготворен, но всъщност е крайно егоцентричен, което е присъщо само на човек, страдащ от специфичната форма на психическо разстройство на личността, известно под името нарцисизъм.

Споменатите в тази глава римски императори страдат от различни форми на умопомрачение — ментално и физическо, но едно нещо ги обединява — всички те притежават абсолютна власт. Тази власт прави възможно Тиберий и Нерон да управляват като истински тирани, а Калигула, Комод и Елагабал да претендират за божественост. Но властта е като дрогата. Пристрастените към нея стават нейни роби, защото „апетитът към властта идва и расте с яденето“. Поради това представите на императорите са неясни, преценките им — неточни, сетивата им — притъпени, а последствията за техните поданици в обширната им държава са направо катастрофални: Сенатът е на колене, имперската съкровищница редовно е изчерпана, а невинни мъже и жени са подложени на мъчения и смърт.

Римските императори, за които говорихме в предишната глава, са владетели, разполагащи с абсолютна власт, а техните умове са помрачени от неограничеността на тази власт. За разлика от тях английските средновековни крале са хора, скроени по друг начин. Те са израсли и възпитани в християнските традиции, а властта им е ограничена както от обичаите на страната, така и от клетвата, която полагат при коронацията си. Освен това, независимо от индивидуалните си недостатъци и липса на качества, те общо взето са наясно със задълженията, с които са се нагърбили спрямо своя народ — да водят успешни войни и да раздават правосъдие. На практика повечето от английските крале, всеки в неговото си време, успяват да се справят повече или по-малко адекватно с проблемите, предизвикани от влиятелните феодали или от възникналите трудности — от политическо или икономическо естество.

Все пак има и четирима крале, които далеч не успяват да се справят така добре със задачите си и чието управление е белязано с граждански размирици, които водят до печален край. Това са кралете Джон, Едуард ІІ, Ричард II и Хенри VI. От тях последните трима са свалени от престола и след това са наказани със смърт. Джон пък вероятно избягва детронацията само защото преди това умира. От четиримата владетели Ричард II и Хенри VI идват на престола още малолетни и този фактор оказва влияние върху политиката, която водят, а вероятно допринася и за катастрофалния завършек на тяхното управление. Независимо че Джон и Едуард II са вече зрели мъже, макар и млади, когато идват на власт, детството и възпитанието им обясняват до голяма степен тежкия им характер.

Всеки от тези четирима крале има някакъв, да го наречем проблем на личността от психическо естество, което кара някои техни съвременници и някои днешни историци да говорят за тях като за ненормални или направо като за луди. Джон е представен от един свой съвременен хронист като „обзет от мания“ и „докаран до лудост с магии и заклинания“. Един съвременен френски историк, Шарл Пти-Дютайе, пише през 1936 г., че той вероятно става жертва на дълбоко психическо разстройство.