Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

От момента, когато в началото на юли 1399 г. синът на Гант, Хенри Болинбрук, слиза на английска земя при Рейвънспър, каузата на Ричард става губеща. Историята се повтаря, както седемдесет и две години преди това мобилизираната армия и бароните преминават на страната на кралица Изабела. Болинбрук претендира, че просто идва да си върне бащините владения, от които кралят неправомерно го е лишил, но реалната му цел е короната на Англия. От своя страна Ричард, когото тази новина заварва на връщане от поредната му експедиция в Ирландия, се озовава без приятели и в дълбока меланхолия.

Духовната неотменимост на неговото кралско служение не може да му бъде от полза в безнадеждното положение, в което се намира, защото не може да го подкрепи нито да го защити срещу стените на Лийдс в Кент или срещу Понтърфракт в Йоркшър. Ала той не може лесно да се освободи от магията на властта, в чийто плен е бил толкова дълго. Затова ще каже на председателя на Върховния съд, сър Уилям Търнинг, че няма земна сила, която да го лиши от духовната власт, с която е бил облечен при коронацията си.

Адам от Ъск пише в своята хроника, че когато го вижда на 21 септември 1399 г., той му се струва „много меланхолично настроен“ (Adam of Usk, Chronicon). Ричард споделя с него колко неблагодарни са хората на тази страна и на колко много крале са изменили. В Хрониката на абатството Диолейкърс се разказва, че Ричард свалил короната си, положил я на земята и се отказал от властта си в полза на Господа. В деня на св. Архангел Михаил 63 63 празнуван от англиканската, католическата и протестантската църква на 29 септември. — Б.пр. той отстъпва пред исканията, отправени към него — доколко доброволно, не се знае, защото според едно от разпространилите се по-късно истории в пристъп на гняв той заплашва, че „жив ще одере някой от онези мъже“ 64 64 които отправят към него такива искания. — Б.пр. . Така или иначе, Ричард предава кралския си пръстен печат на Хенри и на 30 септември 1399 г. парламентът, или по-скоро едно парламентарно събрание, приема неговата абдикация, потвърждавайки претенциите на Хенри 65 65 Болинбрук, бъдещия английски крал Хенри IV. — Б.пр. към престола.

Ричард пък изчезва от полезрението на историята и най-накрая попада в замъка Понтифракт, където според хрониста Адам от Ъск пазачът му сър Томас Суинфорд го оставя да умре от глад. Според хрониката на абатството „Сейн Олбън“ обаче Ричард се е самоубил чрез гладуване, което не звучи толкова невероятно, като се има предвид в какво дълбоко отчаяние се е намирал. Когато по-късно тялото му е ексхумирано, по него не са открити никакви следи от смъртоносни удари, каквито сър Пиърс Екстън му нанася в Шекспировата трагедия. Бившият крал умира преди февруари 1400 г. и тленните му останки са пренесени за почетно погребение в Уестминстърското абатство. Смъртната му маска е запазила тъжното му изражение на преждевременно състарен човек, като имаме предвид, че Ричард умира само на тридесет и четири години.

И така, дали Ричард II е бил душевно неуравновесен и дали психическото му разстройство е допринесло за падането му от власт? В действителност съществуват много малко сведения, с които можем да подкрепим твърденията на историка Стийл, че кралят е страдал от шизофрения. Ако сравним живота и поведението на Ричард II с тези на неговия съвременник Шарл VI Френски, който без съмнение е бил болен от шизофрения, ще видим, че двата случая коренно се различават. Защото дори чувството на Ричард за политическите реалности понякога да не е много трезво, той не проявява признаци на умопомраченост и психично разстройство на личността. Затова са изказани предположения, че той става жертва на силен комплекс за малоценност, породил се още в ранното му детство, който се изостря в по-късните му години вследствие от преживените унижения. Затова неговите мании по отношение на естеството на кралската власт не трябва да бъдат приемани просто за прояви на невротично душевно състояние.

Струва ни се по-приемливо да заключим, че Ричард страда от умерена, а може би и остра форма на депресия, която на моменти граничи с така наречените „маниакално депресивни състояния на лудост“. Всички хронисти отбелязват дълбоката меланхолия, която го обхваща в края на живота. Тя прави преценките му нетрезви и се отразява негативно на личните му отношения, поради което кръгът на верните му хора се стеснява още повече. Стига се дотам, че той е в състояние да възстановява себеуважението си, затваряйки се все повече и повече в себе си. За по-малко от три десетилетия той понася поредица от тежки лични удари: изострените отношения с чичо му Джон от Гант и с другите херцози на кралството, екзекуцията или изгонването от страната на множество негови приятели и поддръжници, смъртта на кралицата Ана Бохемска, растящата изолация, в която изпада, и в крайна сметка изоставянето му от всички, с изключение на малка група верни привърженици. Така през последната година от живота си той изпада в дълбока депресия, която се засилва от струпалите се на главата му събития. Въпреки това Ричард не полудява, но преценките му за действителността стават налудничави и всякакви фантазии все по-често играят съществена роля в живота му.