Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Реалната власт преминава в ръцете на президентите и диктаторите, на министър-председателите и политиците, а те от своя страна често стават обект на натиск от страна на бизнеса и на нечии други интереси. В страните с демократично държавно устройство по принцип съществува някакъв вид конституционно уредена процедура, която ограничава срока на управление на дадена личност, и периодично провеждани избори, които са гаранция срещу евентуални злоупотреби с властта и служебното положение на един или друг политик, първоначално отговорен и подходящ за поста, който заема, в резултат например на влошено здравословно състояние — умствено или физическо. Общо взето, политиците, които в ново време са изпадали в нервен срив или са показвали признаци на начеващо умопомрачение, са рядко явление и обикновено са принуждавани да подадат оставка от поста, който заемат, преди да навредят на обществото.

Погледнато от такава позиция, ще се окаже, че историята не е запазила имената на много политици, натоварени с голяма власт и отговорности, чието състояние на разсъдъка е поставяно под съмнение от техните съвременници. Но все пак такива примери не липсват. Пример за опасността от подобни явления е случаят с Уилям Пит Старши, първия граф на Чатам, който никога не е в особено добро здравословно състояние и чийто последен министерски мандат е прекъснат от остър нервен срив, вследствие от който той временно става жертва на маниакално депресивната форма на лудост. Друг пример е британският външен министър лорд Касълрей, страдащ от тежка форма на умопомрачение, довела до халюцинации, накрая до лудост и до самоубийството му през 1822 г.

И така, здравословното състояние на Пит никога не е блестящо; той страда от подагра, която вероятно наследява от баща си и от дядо си, а освен това получава пристъпи на тежка депресия и упорито безсъние. Това се случва дори през най-хубавите му години, когато стои начело на държавното управление на Великобритания по време на победоносната за страната Седемгодишна война срещу Франция. И тогава обаче влошеното му здраве оказва влияние върху начина, по който ръководи кабинета. „Наистина не съм добре, пише Пит през 1754 г.; страдам от болки и трудно се движа; тази подагра, която смятах, че ме е оставила на мира, отново напълно ме е завладяла.“ (Basil Williams, William Pitt. London, 1969, vol. I, p. 220.) Неговите чести отсъствия от заседания на кабинета стават повод за интриги от страна на колегите му, но блестящата му репутация и големият му политически опит карат младия крал Джордж III да му възложи през 1766 г. министърпредседателския пост, въпреки че никак не го харесва като личност.

Макар че, както винаги, Пит прави елегантен опит да прикрие физическите си недъзи, впечатлението, което прави при редките си посещения в Камарата на общините, е катастрофално. Краката му са увити в червен фланелен плат, подпира се с бастун и всичко това сякаш по някакъв театрален начин напомня за разрушителните сили, които вече атакуват неговото съзнание. Появяват се и усложнения — може би болестта на Брайт 197 197 тежко бъбречно заболяване — остър хроничен нефрит. — Б.пр. — които предвещават не само ограничаване на двигателната активност на Пит, но и замъгляване на неговото съзнание под формата на маниакална депресия. Любовта му към показност става толкова екстравагантна, че го отвежда почти до ръба на банкрута. През април 1767 г. Пит поръчва на своя архитект, Дингли, да дострои тридесет и четири спални към резиденцията му Норт Енд Хаус, както и да закупи цялата недвижима собственост наоколо, която би пречила на гледката от резиденцията. Самият Пит обаче все повече се превръща в отшелник, който ден след ден седи в малката си стаичка на тавана на огромната къща и не желае да общува с никого, дори със собствената си съпруга. Оставят храната му в специална ниша извън стаята, така че да не се налага да вижда прислужниците, които я доставят. „Неговите нерви и духът му са засегнати в заплашителна степан, а бистротата на великия му ум е отслабена от увреждането… [което направи] нашия разговор наистина мъчителен.“ (Basil Williams, William Pitt, vol. II, p. 241.) Чатам се възстановява по-скоро благодарение на грижите на жена си, отколкото от предписанията на лекаря, но преживяното умопомрачение представлява кулминацията на продължителен период на разклатено здраве, който го измъчва от младини.

Чатам не е единственият виден английски министър, чието здравословно състояние се срива, докато е на поста си. Отличният външен министър, лорд Касълрей, който играе важна роля в подготовката на мирните договори след края на Наполеоновите войни, получава умопомрачение през 1822 г. За тази криза вероятно допринася донякъде и стресът, предизвикан от неговата непопулярност в обществото, но той е силно засегнат и фактически е направо обсебен и от един избухнал малко преди това скандал. Става дума за ареста на епископа на Клохър, който е заварен в една лондонска кръчма — „Уайт Харт“ на Сейнт Олбънс Плейс в Уестминстър — без червените си епископски панталони в откровено интимна сцена с някой си Джон Мовърли, волнонаемен войник от Първи гвардейски полк. Без ни най-малко основание Касълрей започва да се притеснява, че също е застрашен от уличаване в хомосексуализъм. Той споменава за това на крал Джордж IV, който съвсем естествено отказва да приеме сериозно тези опасения, в резултат от които министърът предполага, че може да се наложи „да бяга от правосъдието“ и да потърси убежище „на края на света“. Касълрей е под силен стрес седмици наред, поради което има пристъпи на амнезия, а почеркът му става нечетлив. Неговите лекари са разтревожени, че в резултат от това министърът неусетно може да полудее, и нареждат бръсначите да бъдат изнесени от спалнята, но на 12 август 1822 г. болният все пак прерязва гърлото си с джобно ножче.