Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Сякаш съществуват двама Лудвиговци: единият е чаровен и общителен, способен е активно да действа и дори проявява политически усет и загриженост за добруването на народа. Другият обаче е мечтател, с променлив характер, неясен и отвлечен и все повече потъващ в своя измислен свят. И вторият Лудвиг трайно взема връх над първия. „Колкото повече придворните и официалните власти лицемерно насърчават краля, толкова повече той ще вярва, че е полубог, който може да прави това, което му харесва, и за задоволяването на чиито удоволствия е създадена останалата част от света или поне със сигурност — Бавария“. Това е коментарът, който прави по онова време принц Хоенлое. (Memoirs of Prince Chlodwig of Hohenlohe-Schillingfürst, vol. I, p. 147.)

Обществото също става все по-критично към своя крал, когото вижда все по-рядко заради екстравагантните му строителни начинания, заради слуховете за любовни връзки с кавалеристи, заради странния му начин на живот, а министрите му се тревожат от все по-големите разходи, които прави. Макар че получава субсидии от Прусия, строителните операции на Лудвиг го довеждат до отчаяно финансово състояние. В началото на 1884 г. той дължи 7,5 милиона марки. Налага се да бъде направен заем от южногермански банки, което се осъществява благодарение на умелите действия на финансовия министър Емил фон Ридел. Но кралят не намалява темпото на строителните си планове и в началото на 1885 г. вече дължи близо два пъти повече. Когато настоява пред Ридел за нов заем, министърът остро протестира и му казва, че държавата не може да си го позволи и че поради това владетелят трябва наистина да започне да прави икономии. Но Лудвиг не се подчинява. „Ако определена сума не бъде получена (в следващите около четири седмици), моите имения «Линдерхоф» и «Херенхимзее» ще бъдат конфискувани по законов ред! Ако това не бъде предотвратено навреме, или веднага ще се самоубия, или ще напусна незабавно и завинаги тази прокълната страна, където подобно отвратително нещо може да се случи.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 179.) Лудвиг стига дотам, че на 28 януари 1886 г. настоява пред граф Дуркхайм да събере военни сили за неговата защита. По същото време пратеници на краля отчаяно се опитват да му осигурят нови заеми, посещавайки някакъв мистериозен персийски богаташ, херцога на Уестминстър, краля на Швеция и турския султан. Лудвиг дори обмисля план за ограбването на банката на Ротшилд във Франкфурт. През април 1886 г. компанията за снабдяване с природен газ и вода внася в съда оплакване за неплатени от краля сметки.

Най-накрая монархът иска съвет от Бисмарк. Той му предлага да изложи своите проблеми пред баварския парламент, който сигурно ще намери някакъв начин да помогне на владетеля в критичната ситуация, в която се намира. Министрите обаче са наясно, че парламентът едва ли ще може да помогне, и настояват кралят да се появи в столицата, за да увеличи своите шансове за успех. Но вместо да се завърне в Мюнхен, Лудвиг решава да уволни министрите и натоварва слугите си, сред които и личния си бръснар Хопе, който междувременно е придобил голямо влияние в дворцовите среди, да намерят нови кандидати за министри, което, естествено, не се осъществява.

Нещата обаче още не са достигнали до критичната си точка. Лудвиг доказва, че може да бъде нещо повече от екстравагантен любител на лукса. Той се превръща и в политическа заплаха за страната си. Затова трябва да си отиде. И тъй като неговият по-малък брат и престолонаследник Ото от години вече е напълно луд, е необходимо да бъде съставено регентство. Шестдесет и пет годишният чичо на краля, принц Луитполд, макар и неохотно, се нагърбва с тази задача. Баварският пълномощен министър в Берлин, граф Лерхенфелд, обяснява на Бисмарк нововъзникналата политическа ситуация. „Щом кралят е неспособен да управлява заради умственото си заболяване, съгласява се Бисмарк, не виждам причина да поддържам оставането му на трона.“

Това, което следва, е истинска трагикомедия, в която трагичното постепенно надделява. Главният министър Фон Луц, смутен от тази необичайна и толкова неловка ситуация, не знае как да постъпи и решава да се консултира с д-р Бернхард фон Гуден, професор по психиатрия в Мюнхенския университет и директор на Окръжната психиатрична болница на Горна Бавария. Фон Гуден е хуманно настроен човек и същевременно отличен специалист по медицина. Той се запознава със случая на краля, макар че не се среща лично с пациента, и го определя като напреднал стадий на параноя.