Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Връзката им, в която недоразуменията така и не секват, продължава да бъде опора на краля. По онова време Вагнер живее в разкош с Козима, която е напуснала съпруга си, в чудесна вила в Трибшен, близо до Люцерн, където Лудвиг отива да ги посети. Както винаги, творческите сили на композитора са на висота. Кралят присъства на репетициите и на премиерата на „Нюрнбергските майстори-певци“ в Мюнхен. При бурните аплодисменти след края на представлението Вагнер, който седи до Лудвиг, става и се покланя на публиката, което според консервативните среди е недопустимо нарушение на дворцовия етикет. По този повод кралят си спомня: „Бях толкова развълнуван и пленен от представлението, че ми беше невъзможно да се присъединя към профанското изразяване на висока оценка с ръкопляскане.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 103.) Писмото е подписано с името на героя от операта — Валтер. На 23 септември Вагнер изпраща на краля луксозно подвързана партитура на „Нюрнбергските майстори-певци“, придружена от поетично посвещение, отразяващо тяхното близко приятелство и посветено на двадесет и третия рожден ден на Лудвиг.

След този епизод следва период, през който кореспонденцията им е преустановена и дори между двамата се появяват известни разногласия. Композиторът и кралят на Бавария не се срещат в продължение на осем години. Но при избухването на Френско-пруската война Вагнер, който е много по-патриотично настроен от своя покровител, изпраща на Лудвиг едно стихотворение в знак на признателност за подкрепата, която Бавария оказва на Прусия. Двамата приятели се срещат отново в Байройт, където завършването на новия оперен театър става възможно благодарение на щедрия заем, отпуснат от краля. През август 1876 г. там се състои премиерата на тетралогията „Пръстенът на нибелунгите“. След представлението Лудвиг пише:

„Дойдох с големи очаквания, но колкото и големи да бяха те, се оказаха надминати, и то с много… О, как приятно ми стана отново да позная този приказен свят, от който се бях отчуждил. Небето отново погледна милостиво към мен, полята отново се изпълниха с прекрасни цветове и пролетта проникна с хилядите си сладки звуци в душата ми… Ти си богочовек, истински артист по Божие благоволение, който донесе от небето свещения огън тук на земята, за да има мир, святост и изкупление!“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 163.)

Когато след финала на „Залезът на боговете“ 193 193 последната част на тетралогията „Пръстенът на нибелунгите“. — Б.пр. Вагнер излиза на сцената, за да поздрави своите почитатели, той заявява, че Байройтският фестивал е започнал с вяра в духа на германския народ, а финалът му е прослава за краля на Бавария, който е не само негов благодетел и покровител, но и съавтор на творбите на композитора.

Когато през 1880 г. баварците празнуват 700-годишнината от управлението на династията Вителсбах, Вагнер посещава Мюнхен за едно частно представление на „Лоенгрин“. По този повод кралят и великият композитор се виждат за последен път, защото Лудвиг е възпрепятстван да присъства на премиерата на „Парсифал“ през 1882 г. поради заболяване и гледа тържествената сценична мистерия едва през 1884 г., когато Вагнер вече не е между живите. Лудвиг е силно развълнуван, когато научава за смъртта на Вагнер и макар да не отива на погребението му, нарежда всички пиана в дворците му да бъдат покрити с черен креп. Със смъртта на композитора нещо в живота на владетеля сякаш се прекършва, макар че мотивите от музиката на Вагнеровите произведения продължават да владеят неговото съзнание.

Фантазиите на Лудвиг II Баварски намират конкретно изражение в приказните замъци, които струват твърде скъпо на баварската хазна. През 1868 г., когато впечатленията му от „Лоенгрин“ и „Танхойзер“ са още пресни, кралят замисля да построи замък, за да претвори в камък музикалните теми и мотиви на тези опери. Така те ще се превърнат в безсмъртни мизансцени. Първото място за строеж на такъв замък е избрано на върха на драматично извисяващ се хълм, само на половин час от Хоеншвангау, и след смъртта на Лудвиг получава името „Нойшванщайн“. „Това е едно от най-красивите места на света — свято и непристъпно: каквото заслужава моят божествен приятел. Там ще има и някои неща, които да напомнят за «Танхойзер».“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 128.)

Със своите зъбери и кулички и импозантно местоположение „Нойшванщайн“ е сякаш частица от гигантска театрална сцена. Лудвиг проявява жив интерес по време на строителството и често ядосва архитектите, променяйки внезапно решенията си, подтикван по-скоро от чувства, отколкото от разум. Залата на певците например е украсена със стенописи от средновековния роман на Волфлам фон Ешенбах, „Парсифал“; изображенията в тронната зала са посветени на свещеното рицарство. Замъкът се превръща в светилище, което Вагнер никога няма да види и в което Лудвиг ще живее, когато вече е на прага на лудостта.