Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Четири години по-късно Бавария отново е във война, но този път помага на прусаците срещу Франция, ала нито Лудвиг, нито неговите министри могат да партнират в манипулативната политика, която води пруският принц Бисмарк. Неохотно, макар и срещу значителна субсидия, Лудвиг се съгласява да бъде създадена Германската империя, което става с обявяването във Версай на крал Вилхелм I за германски император 191 191 през януари 1871 г. — Б.пр. . Интересът на Лудвиг към нормалното функциониране на държавното управление обаче остава повърхностен. Забавлява се с различни церемонии. Обича военните униформи, но както отбелязва един гост от Англия, косите на краля са прекалено дълги, за да изглежда наистина „войнствен“. Така кралската власт все повече се превръща в пищно представление, достъпно само за придворните и за самия крал.

Лудвиг започва да живее все повече в своя измислен свят; покровителства Вагнер и театъра, занимава се със строителството на богато украсени дворци. Макар че не всички са завършени, те остават неговото най-важно наследство за поколенията. А в основата на този живот във фантазиите стоят средновековните легенди, въплътени във Вагнеровите опери.

Лудвиг може и да не е бил музикален, но съчетанието от драма, народни предания и обстановка, в която се развива действието на тези опери, завладяват сърцето и ума му. Според краля в тях трябва да се търси истинският гений на немския народ и това негово задължение, привилегия и удоволствие е да ги покровителства. Лудвиг настоява пред Вагнер, че „в Германия трябва да бъде издигнато знамето на чистото и свято изкуство, което да се развява от бойниците на крепостните стени и да призовава германската младеж да се сплотява около него.“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria. London, 1980, p. 100.)

Решен да осъществи меценатските си намерения, Лудвиг изпраща своя секретар — Пфистермайстер, да намери Вагнер. Когато накрая композиторът е открит в Щутгарт, той получава уверенията на краля, че ще получи неограничена поддръжка, стига веднага да дойде при него в Мюнхен. На 3 май 1864 г. Вагнер отговаря на Лудвиг с думите: „Ваше Величество, кралю, изпращам ви своите сълзи, породени от върховно вълнение, за да споделя, че чудото на поезията сякаш по волята Божия вече стана част от моя беден и копнеещ за любов живот! И че този живот, с всичката негова поезия и музика, вече принадлежи на Ваше Величество, мой млади кралю. Разполагайте с него като с ваша собственост!“ (C. Macintosh, The Swan King: Ludwig II of Bavaria, p. 39.) Това е първото писмо от продължителната кореспонденция между двамата мъже — твърде красноречива и емоционално наситена тази прочувственост навежда на мисълта за хомосексуална връзка, но това е малко вероятно. Вагнер е бил много сексуален, но многобройните му връзки са хетеросексуални, като например интимните му отношения с Козима Бюлов — с двадесет и четири години по-младата от него незаконородена дъщеря на Ференц Лист. Освен това Вагнер е с тридесет години по-възрастен от своя покровител и съвсем не е красавец. А се знае, че Лудвиг решително отблъсква всички, които смята за грозни, и хвърля око само на млади мъже и жени.

Въпреки това близката и дори пламенна връзка между двамата известни мъже означава много за всеки от тях, понеже дава възможност на Вагнер да живее и твори при всички необходими удобства, а на Лудвиг — да търси съдбата си в митовете, на които композиторът придава музикална плът. След като се среща с краля, Вагнер пише за него: „Освен това той е толкова красив, одухотворен, душевно извисен и блестящ, че се страхувам животът му да не отлети като божествен сън в този груб и делничен свят.“ Този сън наистина най-накрая ще се превърне в ужасен кошмар.

Баварците може и да се възхищават на Вагнеровата музика, но същевременно са недоволни от благодеянията, с които техният крал обсипва композитора. Вагнер живее в разкош като истински законодател на добрия вкус в изкуството, за което той има радикални и скъпо струващи планове в бъдеще. Сред тях е създаването на нова музикална академия и построяването на нов театър, които са невъзможни без кесията и покровителството на краля. Главният му министър обаче, барон фон дер Пфортен — университетски професор и консервативно настроен юрист, не одобрява нито музиката на Вагнер, нито изказваните от него радикални политически идеи и поради това гледа с подозрение на екстравагантното разточителство на краля и на последствията, което то може да има за баварската хазна.