Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Мислите му са в плен на образа на лебеда — символ, който го преследва през целия му живот. Кралският замък край Хоеншвангау (от немски — „горен лебедов дом“), разположен в Баварските Алпи високо над блестящите планински езера Шванзее и Алпзее, е построен наново от бащата на Лудвиг, Максимилиан, и е посветен на легендата за Лоенгрин 186 186 сина на митичния средновековен рицар Парсифал, направляван в действията си от вълшебен лебед. — Б.пр. . Прекрасен стенопис в една от неговите зали изобразява легендарния лебед, който тегли лодката със седящия в нея Лоенгрин, рицарят на Свещения Граал. Лудвиг се опитва да се отъждестви с този светъл образ от германското приказно минало.

Още от юношеска възраст бъдещият крал става страстен почитател на композитора Рихард Вагнер — страст, която го ръководи през останалата част от живота му. Младежът гледа за първи път операта „Лоенгрин“ на 2 юни 1861 г., след това — „Танхойзер“ и през 1863 г. — „Пръстенът на нибелунгите“. Всички твърдят, в това число и самият Вагнер, че Лудвиг няма музикален слух, но младият принц е омагьосан от мотивите на Вагнеровото оперно творчество, особено от темата за търсенето на Светия Граал. Музиката на великия композитор предизвиква появата на фантазии в съзнанието на Лудвиг, които той се опитва да превърне в реалност, но с трагични последици. Водещият английски специалист в областта на Вагнеровото творчество, Ърнест Нюман, пише: „Най-елементарният анализ на ситуацията показва, че Лудвиг още като малък има романтичната представа за себе си като за крал, който води германския народ по пътищата на идеала, а Вагнеровите творби просто го тласкат в тази посока на мислене в един критичен за младежа момент, и то по един наистина невероятен начин.“ (Ernest Newman, The Life of Richard Wagner, vol. IІІ, pp. 231–232.) Самият Вагнер нарича краля Парсифал — „моя духовен син“, непресторен и мъдър, който е призван от съдбата да стане рицар на Граала.

След внезапната смърт на баща си, незрелият млад принц получава възможността да превърне своите видения в реалност. Лудвиг е висок и излъчва невероятен чар. Носи дълга гъста и къдрава коса, спускаща се на симетрични букли, вероятно за да закрива прекомерно големите си уши. Над горната му устна се забелязват следи от мустаци, а очите му се изключително живи и изразителни. Неговият министър на правосъдието, Едвард Бомхард, казва малко след възкачването му на престола: „Той беше умствено надарен в най-висша степен, но съзнанието му бе напълно объркано.“ Бомхард си спомня: „Поразяваше ме това, че много пъти точно когато цялото му изражение и държание показваше пълното му задоволство, той внезапно ставаше на крака и като поглеждаше наоколо със сериозен и дори суров поглед, разкриваше нещо негативно от себе си, което беше в пълен контраст с младежкото очарование, което излъчваше само преди миг. В такива моменти си мислех дали в този млад човек не се развиват паралелно две противоположни същности. И това впечатление се загнезди у мен още след първия ми разговор с него. Дано даде Господ добрата му същност в крайна сметка да надделее.“ (Gottfried von Böhm, Ludwig ІІ. Berlin, 1924, pp. 16–18.) Министърът се оказва неволен свидетел на шизофреничната природа на Лудвиг II.

Бъдещето на баварската държава и на династията Вителсбах скоро правят въпроса за женитбата на Лудвиг твърде належащ. Младият крал се чувства добре в женска компания и се отнася с доверие към своите приятелки, особено към красивата австрийска императрица Елизабета 187 187 1837–1898, съпругата на император Франц Йозеф І. — Б.пр. , която е склонен да смята за превъплъщение на своята любима героиня Мария Антоанета 188 188 1755–1793, съпругата на обезглавения по време на Френската революция крал Луи XVI. — Б.пр. . В продължение на шест години кралят има интимна връзка с актрисата Лили фон Бульовски, но през деветнадесетото столетие всеки крал трябва да се ожени за истинска принцеса. И така Лудвиг обявява годежа си със София, сестрата на императрица Елизабета. „О, колко хубаво ще бъде, когато ние двамата ще останем сами във възхитителния Хоеншвангау“ — пише на 25 август 1867 г., навръх двадесет и втория си рожден ден „орелът“, както Лудвиг нарича себе си, на своята „гълъбица“ София от орловото си гнездо — замъка „Хоеншвангау“.

Само след няколко дни обаче той доверява на бившата си гувернантка, баронеса Леонрод, че няма да може да сключи планирания брак. По неговите думи, той „разкъсал тежките окови“ и отново дишал „свеж въздух след едно тежко боледуване“. „Тя не ставаше за моя съпруга и колкото повече наближаваше денят на сватбата, толкова по-ужасна ми се струваше стъпката, която възнамерявах да направя.“ След това той пише на София: „Осъзнавам, че нося в сърцето си истинска братска обич към теб и тя винаги ще си остане дълбоко в него, но виждам също така, че тази любов не е достатъчна за сключването на брачен съюз.“ Родителите на нещастната принцеса са скандализирани от постъпката на Лудвиг, а тя е принудена да се омъжи за френския херцог Д’Алансон и е застигната от ужасна смърт 189 189 по време на пожар в Париж през 1897 г. — Б.пр. . В дневника си Лудвиг записва простичко: „София — отървах се от нея. Мрачната картина започва да се прояснява. Копнеех, жадувах за свобода. Сега, след прекарания мъчителен кошмар, отново се чувствам жив.“ (D. Chapman-Huston, Bavarian Fantasy, pp. 133–137.) Пропадането на плановете на Лудвиг да се ожени, е лошо предзнаменование за неговото бъдеше.