Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Проблемите, засягащи политиците и техните избиратели, през двадесети век са малко по-различни от онези, с които се сблъскват Чатам и Касълрейдж. Повечето политици, заемащи отговорни постове през това столетие, не са нито шизофреници, нито луди, макар че малко по-нататък ще видим, че изключение от това правило може би трябва да се направи за диктаторите. Но дори и при това положение техните умове пак понякога са чувствително и дори катастрофално засягани от заболяванията, от които страдат.

Основната теза, защитавана в тази книга, се състои в твърдението, че много пъти между физическото и менталното здраве съществува неразривна връзка и че разделянето на едното от другото е напълно изкуствено. Все пак трябва да подчертаем, че влошеното здравословно състояние, било то във физически или в душевен аспект, не пречи непременно на съзидателните способности на онези, които градят политическа или академична кариера. Франклин Рузвелт и Джон Ф. Кенеди са велики американски президенти, а математикът Стивън Хоукин от Кеймбриджкия университет доказа, че физическият недъг не е непременно пречка за проява на изключителна творческа сила. От друга страна, и лудостта не е непременно творчески стерилна, особено в областта на изкуствата и литературата. От разгледаните досега случаи обаче трябва добре да е проличало, че душевното разстройство се отразява по твърде отрицателен и дори направо катастрофален начин върху характера на владетелите и върху начина, по който те управляват. Дори и при такива обстоятелства понякога се случва то да породи творчески проекти. Така например римският император Нерон е притежавал и положителни съзидателни качества. Руските царе Иван Грозни и Петър I проявяват брилянтна градивност като държавници. Богатото въображение на Лудвиг Баварски е предвестник на неговите артистични прояви.

Но ако приемем, че нито физическите, нито до известна степен психичните заболявания са пречка за постижения в положителна посока, когато физически недъг в най-общия смисъл на думата стане причина за психично увреждане на личността, политическата дейност и държавническите отговорности на дадена личност почти сигурно са негативно повлияни.

През 1969 г. Хю Летан пише: „След 1908 г. единадесет от тринадесетте британски министър-председатели и шест от единадесетте президенти на САЩ, докато заемат поста си страдат от някакъв вид заболяване, което ограничава в различна степен способностите им.“ (Hugh L’Etang, The Pathology of Leadership. London, 1969, p. 10.) Сър Хенри Камбъл-Банерман, който подава оставка като британски министър-председател през април 1908 г. още преди да е избран на този пост, страда от церебрално-васкуларна болест; припада през ноември 1907 г. и от края на януари 1908 г. е прикован на легло и няма възможност дори да се консултира с колегите си. Бонар Лоу, избран за министър-председател на 24 октомври 1922 г., вече е болен от рак на ларинкса в начален стадий и подава оставка, щом научава за заболяването си. Рамзи Макдоналд, първият министър-председател от Лейбъристката партия, е жив пример за политик, чието бавно, но трайно влошаващото се здравословно състояние води до увреждане и на умствените му функции. (David Marquand, Ramsay Macdonald. London, 1977, p. 695–762.) През 1931 г., малко след като е сформирано правителство, здравословното му състояние се влошава, а след като Англия изоставя златния стандарт, здравето му направо се срива. След две успешни операции от глаукома през 1932 г. министър-председателят постепенно се възстановява, но се оплаква от „умствено изтощение“. На 26 декември той пише: „Здравословният ми проблем не се състои в настинка или нещо подобно, но в пълен срив — от главата до петите, вътрешно и външно, пред който просто съм безсилен.“ На следващия ден продължава: „Поредният пристъп на депресия беше един от най-тежките и засегна всичко в мен… Най-накрая напрежението си каза думата… Остарях сякаш за един ден… Движа се като старец, мисълта ми също тече като на стар човек… Докога ли ще изкарам така?“

Поради лоялност към своите привърженици и от чувство за дълг и грешно разбрана политическа необходимост Макдоналд продължава безразсъдно да стои на поста си. Страда от безсъние и тежка форма на депресия. „През нощта мозъкът ми прилича на басейн, който се опитва да бъде в покой, но постоянно се вълнува от изблици, идващи откъм дъното.“ В началото на 1933 г. го забелязват да поглежда нервно през рамо, докато се намира в Камарата на общините. По късно обяснява, че обърканото си състояние се уплашил, че някакъв мъж в галерията за публика иска да го застреля. На една конференция по разоръжаването в Женева губи мисълта си по време на своята реч и се обръща към аудиторията с думите: „Дръжте се като мъже, не като манекени.“ Речите му стават многословни и често преминават в безсмислици и неясни пасажи. През февруари 1934 г. Том Джонс, секретарят на Лойд Джордж, отбелязва: „Той загуби всякакви ориентири и просто блуждае от едно двусмислие към друго.“ Известният политик и негов съвременник, Клемънт Атли, пък пише: „В кораба на консерваторите се вози само един пътник, обхванат от меланхолия“. Писателят Харолд Никълсън язвително отсъжда: „празен и изкуфял“.