Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

В средата на март 1934 г. министър-председателят споделя, че прилича на „машина, която се движи по инерция; умът му изобщо не работи, а и цялото му тяло е една развалина“. С надежда да се възстанови той се разтоварва с пътувания в чужбина, но продължава да се чувства „много уморен и затъпял, с глава като от дърво, безпаметен и цял ден прекарва в прозевки“. Постепенно почеркът му става нечетлив и започва да забравя имена. Езикът му става трудноподвижен и дневникът му се изпълва с правописни грешки. Пенсионира се само на шестдесет и девет годишна възраст през 1935 г., но, изглежда, вече страда от Алцхаймер, болест, която бавно, но сигурно се развива.

Уинстън Чърчил, който стои начело на Великобритания в мрачните и тежки години на Втората световна война, е много различен по характер от Макдоналд. Той е сложна и загадъчна личност, сякаш по-пригодна за лидерски пост по време на война, отколкото в мир. Понякога умствената и емоционалната му нагласа влияят отрицателно на решенията, които взима. Син на модна красавица и на твърде зает с политиката баща, Чърчил не се радва на особено топли родителски грижи и това донякъде му помага да се подготви за бъдещата си кариера. Характерната му арогантност и себелюбие се формират още в детските му години, насаждайки у него волята и маниакалното желание за успех. Променливият успех в политическата кариера на Чърчил донякъде може да се обясни с психологическите травми от детството му. Подобно на други членове на неговия род, в това число и първия херцог на Марлборо, той може да бъде определен като циклотимик 198 198 страдащ от периодични пристъпи на психоза. — Б.пр. , който бързо преминава от едно състояние в друго, изпадайки от приповдигнато настроение в отчаяние, което може да го държи в плен доста дълго. Кариерата му достига своя връх по време на блестящото му политическо ръководство на страната през Втората световна война. С нейния край Чърчил се озовава в положението на кит, и то видимо застаряващ, изхвърлен на сушата.

Дори в годините на войната вече се забелязват слаби признаци на трайно забавяне на мисловните му процеси, което никак не е учудващо при огромния стрес, под който е принуден да работи, както и при няколкото сериозни боледувания, които прекарва. Между ноември 1943 г. и август 1944 г. Чърчил се разболява три пъти от пневмония, която го изтощава. „Един Господ знае къде щяхме да сме днес без него — пише в дневника си на 4 декември 1941 г. лорд Аланбрук, — но и къде ще стигнем начело с него.“ (Sir Arthur Bryant, The Turn of the Tide 1939–1943. London, 1957, p. 259.) На 28 март 1944 г. Чърчил изглежда „доста неспособен да се съсредоточи върху нещо повече от няколко минути и постоянно крачи насам-натам из стаята“. През декември 1947 г. личният му лекар, лорд Моран, има чувството, че Чърчил „живее с миналото и не понася никакви промени… някак непредсказуемо навлиза в старостта“. Дори още през април 1941 г. той изглежда „много депресиран и невероятно изтощен — почти в състояние на кома. Говорът му е станал много небрежен и забавен… Разговорът ми с него беше крайно потискащ. Общата атмосфера на угодничество и очевидната неспособност на стария човек да разбира това, което му говорех, ме накараха да си тръгна за дома за първи път с убеждението, че той не е в състояние да спечели войната.“

Но Чърчил притежава способността неочаквано и триумфално да се завръща. „Той се намира или на гребена на вълната, или под нея — пише генерал Измей през 1942 г. — ту шумно възхваляван, ту обект на силен гняв.“ Вродената му упоритост обаче, както и въздействието на неговото лидерство, която е част от гениалното в него, му дават сили да удържа достатъчно „черното куче“ на депресията си, за да може да изведе своята нация до победа.

След края на войната нещата са коренно различни. През юли 1945 г. на власт идват лейбъристите, но през октомври 1951 г. Чърчил отново заема министърпредседателското място. Здравето му вече е влошено и това се отразява върху мисловните му способности, както става ясно от доста критикуваните спомени на лорд Моран. (Lord Moran, Winston Churchill, The Struggle for Survival, 1940–1965. London, 1966.) Той получава поредица от леки удари — през август 1949 г., през февруари 1952 г. и през юни 1953 г. — които водят до частична пареза на лицето и затрудняват говора му, и той „трудно схваща какво трябва да прави, трудно се съсредоточава и подготвя речите си“. Последният от тези удари Чърчил получава по време на официалната вечеря в чест на министър-председателя на Италия, състояла се на 23 юни 1953 г. Въпреки че лекарите са наясно, че той е получил нов удар, който в известен смисъл допълнително намалява неговите способности, те, а и политиците се обединяват зад решението да запазят в тайна от обществото сериозността на здравословното му състояние. Все пак в средата на август 1953 г. вестник „Дейли Мирър“ задава въпроса: „Дали сър Уинстън Чърчил е в достатъчно добро състояние, за да ни управлява?“