Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Зад официалната фасада по онова време Чърчил е само бледа сянка на някогашната си същност. Говори неясно и ходи с големи затруднения. Чете малко, само романи и прекарва по-голямата част от времето си в игра на карти. Все по-трудно си спомня имена и обстоятелства и трудно се съсредоточава. Въпреки че осъзнава все по-малката си способност да управлява, още не е готов да подаде оставка и да се оттегли от политиката, не на последно място, защото няма голямо доверие на потенциалния си приемник, Антъни Идън, който също е болен човек. Чърчил няма желание и да стане член на Камарата на лордовете. Макар че активната му политическа кариера е към своя край, никой не се наема да му го каже. „Така в продължение на три месеца Великобритания няма нито ефективен министър-председател, нито външен министър.“ (R. Rhodes James, Anthony Eden, London, 1986, p. 370.) Чърчил се появява на годишната конференция на Консервативната партия в Блакпул в такъв вид, че вече и най-близките до него хора осъзнават, че оставката му наистина ще бъде в интерес на нацията. Така на 6 април 1955 г. той се оттегля от властта и макар че му предстоят още десет години живот, истинското му съществуване на този свят като че ли вече е приключило.

Чърчил е бил прав да се съмнява в надеждността на своя наследник Антъни Идън, който без съмнение е човек с големи дарби, но в състоянието му има някаква основополагаща нестабилност, за която допринася и тежкото заболяване, прекарано малко преди поемането на министърпредседателския пост и продължило и след това. Както пише Р. А. Бътлър, „Баща на Антъни е един луд баронет, а майка му — една много красива жена. Това представлява Антъни Идън — наполовина луд баронет, наполовина красива жена.“ Майка му някога мечтае да се омъжи за Франсис Нолис, но е разубедена от бъдещия крал Едуард VII. Така или иначе, тя не е обикновена жена — носят се слухове, че истинският баща на Антъни е Джордж Уиндам. Освен това е лекомислена и екстравагантна. „Със своето безпътство и липса на разум, тя не само ще разори Уиндълстън [семейното имение], но и напълно ще отчужди децата си.“ (R. Rhodes James, Anthony Eden, p. 11.)

Бащата на Антъни, сър Уилям Идън, с известно право наричан „кървавия баронет“, е изключително избухлив, нетолерантен и пламенен човек и за някои негови съвременници той наистина се намира на ръба на лудостта. „Пак агнешко, по дяволите! — крещи той, когато за обяд му сервират агнешко филе, след което го изхвърля през прозореца. Притежава обаче множество дарби: слави се като най-добрия ездач в графството, един от най-точните стрелци и се прочува като любител боксьор; на всичкото отгоре е възпитан и културен човек. «Природата го е обсипала с пълни шепи с всички свои дарове и проклятия и той не се е ограничавал нито в приемането им, нито в тяхното пилеене» — пише за него синът му Тимъти. (R. Rhodes James, Anthony Eden, p. 12–17.)

Независимо от своите дарби, интелигентност, способност и чар Антъни Идън никога не успява да се освободи напълно от това, което получава по наследство, както и от психологическата травма в детството си, а стресът и влошеното му здравословно състояние превръщат техните проявления направо в ад. Докато е външен министър в правителството на Чърчил, през 1952 г. Идън претърпява операция на жлъчния мехур, но за нещастие «ножът се отплесва» и срязва жлъчния канал. Пациентът вдига висока температура. Налага се да му направят втора операция, от която едва не умира. По съвета на един американски специалист — д-р Ричард Катъл, Идън се подлага на трета операция за отпушване на жлъчния канал, която продължава осем часа и е направена в Бостън. (R. Rhodes James, Anthony Eden, p. 362–366.) Интервенцията е успешна и пациентът се възстановява, но с необратими последици: чести пристъпи на остър обструктивен холангит, или хронична треска на Чаркот 199 199 възпаление на жлъчните канали. — Б.пр. . Когато става министър-председател, Идън формално е здрав, но здравето му е много крехко и на моменти, когато е подложен на голямо напрежение, става прекалено раздразнителен и подозрителен, а в преценките му понякога се долавя психическа неуравновесеност.

Тези тенденции в развитието на физическото и психичното му здраве помагат донякъде да си обясним поведението му по време на Суецката криза през 1956 г., което мнозина смятат за катастрофално. На външен вид изглежда като «дрогиран с лекарства», твърдят някои от неговите колеги, което не е изненадващо, като се има предвид, че лекарите го тъпчат ту с амфетамини, ту с транквиланти, на което вероятно се дължат честите резки промени в настроението му. Неврофизическият ефект от запушването на жлъчните канали става още по-очебиен, а комбинацията от влошеното физическо здраве и политическия стрес има пагубни лични и политически последствия.