Колийн Маккълоу - Жените на Цезар (Част I - Сервилия)

От средата на главния перистил най-добре се отчиташе височината на къщата: четирите стени създаваха впечатление за голям комин. Градината беше опасана с редица от наситеночервени колони в дорийски стил, затворените с капаци прозорци на горния етаж сякаш изникваха от боядисаните в червено стени, на които стояха изписани образите на някои по-известни весталки и подвизите, с които времето ги беше запомнило. Портретите бяха правдоподобни, защото главните весталки имаха правото да си направят восъчни маски, които заедно с подходящата перука възстановяваха образа им за поколенията.

— Мраморните статуи са дело на Левцип, а бронзовите — на Стрингилион — похвали се Лициния. — Били са дарени от един мой предшественик: Крас Понтифекс Максимус.

— А басейнът? Много е хубав.

— Дарен от Сцевола Понтифекс Максимус, господарю!

Очевидно някой се грижеше за цветята, но Цезар знаеше кой ще е новият градинар — приятелят му от детинство Гай Маций. В този момент той се обърна към стената в дъното на градината, над която се виждаха стотици прозорци на сградите по Вия Нова. На первазите се бяха подпрели любопитни; всеки знаеше, че този ден върховният понтифекс бива посветен в длъжност и вероятно ще посети весталките.

— Никаква уединеност, забелязвам — посочи Цезар съседите.

— Никаква, господарю, но само в общия перистил. Ахенобарб Понтифекс Максимус ни е построил отделен перистил само за нас, и вдигна толкова високи стени, че никой не може да ни наблюдава. — Лициния въздъхна. — Уви, така и слънцето не прониква.

Двамата влязоха в единственото достъпно за външни лица помещение: така наречената цела. Намираше се между двете крила на Държавния дом и представляваше самия храм. Вътре нямаше статуи, но стените бяха изписани с фрески и щедро позлатени. За нещастие светлината беше твърде оскъдна, за да може човек да оцени качествата на произведенията. Покрай двете странични стени стояха подредени на отделни поставки цяла редица от миниатюрни светилища. Това бяха кутиите, в които се съхраняваха восъчните маски на главните весталки. Бяха подредени хронологически от най-стари времена, когато са управлявали царете, до настоящата епоха. Но нямаше смисъл Цезар да любопитства как точно е изглеждала еди-коя си Клавдия и какъв цвят са били косите й: в целата нищо не се виждаше.

— Ще трябва да видя какво може да се направи — обеща Цезар и се насочи обратно към вестибюла, през който беше дошъл.

Там най-добре си личеше колко древна е постройката. Дори Лициния не можеше да обясни кое за какво служи и въз основа на каква логика е подредено. От външната порта до входа към храма подът се издигаше на цели три метра посредством три успоредни рампи. Всяка от рампите беше облицована с възхитителна мозайка от стъкло или гледжосана глина във вълнообразни, абстрактни форми. Между рампите се простираха два овални басейна, наречени амигдали, покрити с почернели от времето каменни плочи. В средата на всяка от амигдалите се издигаше пиедестал от полиран черен камък, като на двата пиедестала стояха двете половини на куха, сферична скала, обсипана отвътре с червени кристали, лъщящи като капки кръв. От двете страни на външната врата имаше още два малки, триъгълни басейна, с дъговидна вътрешна страна. Стените и таванът явно бяха измазани наскоро и се криеха зад внушителни гипсови отливки на цветя и листа, боядисани в различни оттенъци на зелено и изписани със златни контури.

— Свещената кола, с която изнасяме своите мъртъвци, лесно минава по страничните рампи. Весталките използват едната, върховният понтифекс — другата. Но никой не знае кой е използвал централната рампа и с каква цел. Може би оттук е минавала траурната кола на върховния господар, но не съм сигурна. Това си остава загадка — обясняваше Лициния.

— Все някъде трябва да има запазен отговор — отвърна Цезар. Наблюдаваше весталката с искрено удивление. — А сега накъде?

— Която част сам избереш, господарю.

— Нека тогава видим вашата половина.

Крилото, което подслоняваше весталките, изпълняваше и други функции, както си пролича от пръв поглед. Цезар се озова в Г-образна стая, около петнайсет метра в дългата си част. В обичайния римски дом това помещение щеше да играе ролята на атрий или приемна стая, но тук беше работното място на весталките, които бяха пазителки на всички римски завещания. Стаята беше подредена възможно най-практично, като стените се губеха зад стигащите до високия таван рафтове за свитъци, а пред тях бяха наредени маси, ниски и високи столове, стълби, както и множество стативи, от които висяха големи листа пергамент, грижливо съшити от по-малки парчета.