Колийн Маккълоу - Жените на Цезар (Част I - Сервилия)

Завещанията бяха пъхнати из гнездата в безбройните дървени кутийки. На всяка кутийка имаше етикетчета, по около петдесет на кутия. Цезар бръкна и извади едно завещание от Галия, след това друго, трето. Всички бяха изписани на различни листове, по-дебели по-тънки, по-фина или по-груба хартия, някои големи, други съвсем малки. Но всички имаха печати и носеха нечий подпис. Някои свитъци натежаваха в ръката, авторите им бяха богати хора; други бяха леки като перце — навярно човекът притежаваше селска къща и едно прасе.

— А къде са завещанията на хората без гражданство? — попита Цезар, докато слизаха обратно по стълбите.

— В мазето, господарю, заедно с описите на войнишките завещания и на смъртните случаи по време на военна служба. Разбира се, не пазим завещанията на войниците — те са грижа на писарите в легионите и когато службата на човек изтече, унищожават завещанието. Тогава той пише ново и го оставя при нас. — Лициния тежко въздъхна. — Долу все още има място, но се страхувам, че съвсем скоро ще се наложи да преместим завещанието на някой гражданин от провинцията в мазето, в което държим и голяма част от свещената утвар, която използвам заедно с теб по време на церемониите. Къде ще отидем ние — попита тя с плачевен глас, — когато мазето се напълни отново, както си е било преди Ахенобарб?

— За твое щастие, Лициния, няма да е твоя грижа — успокои я Цезар, — нищо че аз няма да успея да избягам от нея. Колко странно, че именно прагматичното чувство на римлянката и нейният усет за детайлите е създал хранилище, каквото няма никъде по света! Всеки иска завещанието му да стои далеч от любопитни погледи и предателски писалки. Къде другаде ще е на сигурно място, ако не в атрия на весталките?

Лициния сякаш не схвана смисъла на това изказване. Беше се сетила за свой пропуск и се чудеше какво да прави.

— Господарю, забравих да ти покажа отдела с женските завещания!

— Да, жените наистина пишат завещания — кимна Цезар с най-сериозно изражение. — За мен е голямо успокоение да знам, че правите разлика между двата пола дори в смъртта. Удивително е как толкова много хора оставят завещанията си тук, в Рим, нищо че понякога живеят на места, отдалечени на месеци път от града. Докато завещанието бъде изпълнено, парите и движимото имущество на умрелия вече ще са изчезнали вдън земя.

— Не знам, господарю, защото не се интересуваме от изпълнението на завещанието. Но ако хората все пак държат да идват при нас, значи са сигурни — обясни тя, — че всеки се страхува от Рим и от римското възмездие. Помисли за завещанието на цар Птолемей Александър! Днешният египетски цар си умира от страх, защото знае, че според завещанието Египет наистина принадлежи на Рим.

— Така е — съгласи се Цезар.

От работните помещения (където, както отбеляза Цезар, две весталки пак си бяха намерили занимание, нищо че беше празник) върховният понтифекс беше отведен в жилищната част. Условията бяха достатъчно добри, за да компенсират необичайния начин на живот на девойките. Изненада се от трапезарията, където имаше голяма маса със столове край нея — като на село.

— Не приемате ли мъже на вечеря? — заинтересува се Цезар.

Лициния го изгледа изплашено.

— Не и в нашия дом, господарю! Ти си единственият мъж, който има право да влиза тук.

— Ами ако ви дотрябва лекар или дърводелец?

— Има добри лекарки — жени, а и всякакви занаятчии от женски пол. Римляните не страдат от предразсъдъци, дали жените могат да упражняват занаяти.

— Толкова неща не знам, хем съм бил понтифекс вече десет години — поклати глава Цезар.

— Е, ти не беше в Рим, когато ни съдиха — отбеляза Лициния. — Тогава целият град научи как живеем и какво можем да си позволим. Но при нормални обстоятелства само върховният понтифекс се грижи за нас. Разбира се, роднини и приятели също.

— Така е. Последната Юлия в колегията беше Юлия Страбон, а тя умря доста отдавна. Много ли са весталките, които умират млади, Лициния?

— Напоследък се случва рядко, но мисля, че преди да ни прокарат вода, смъртните случаи са били чести. Искаш ли да погледнеш баните и клозетите? Ахенобарб беше на мнение, че всеки трябва да води хигиеничен живот, затова осигури вода и за слугите.

— Забележителен човек — възхищаваше се Цезар. — Колко го ненавиждаха, че е променил законите. И задето стана върховен понтифекс след всенародни избори! Гай Марий ми е разказвал за десетките вицове за мраморни клозети, които се появили след преустройването на Държавния дом от Ахенобарб.