Колийн Маккълоу: Жените на Цезар (Част I: Сервилия)

— Тук приемаме за съхранение завещанията — посочи главната весталка външната врата на стаята, през която влизаха всички онези, решили да оставят завещанието си в атрия на весталките. — Както виждаш, най-външната част е отделена със стена. Искаш ли да погледнеш зад нея, господарю?

— Благодаря, познавам добре мястото — рече Цезар, който беше изпълнител на не едно завещание.

— Днес, разбира се, е празник и вратите са заключени. Но утре ще имаме много работа.

— А в тази част от стаята се пазят самите завещания.

— Ами, не! Това са само каталозите, господарю.

— Каталози?

— Да, освен че пазим всяко завещание, пазим и неговия пълен опис: име на автора на завещанието, триба, адрес, възраст при оставяне на завещанието и така нататък. Когато завещанието бъде изпълнено, то ни напуска, но описът си остава. Тях не изхвърляме никога.

— Значи всички тези свитъци представляват само описи?

— Да.

— Ами онези там? — Цезар се разходи до един от стативите с провесените листа.

— Това са нашите планове, наръчник с инструкции как да намерим каквото ни трябва. Има записано всичко: кое име към коя триба принадлежи или пък списък на всички градове по света, или пък карти на складовете… На някои от пергаментите стои пълен списък на римските граждани.

На въпросния статив имаше шест пергаментови листа, широки шейсет сантиметра и дълги метър и половина. Всеки лист беше изписан от двете страни с ясен и четлив почерк върху дебело очертани редове. Цезар не се сещаше да е виждал по-добре изписан документ дори при гръцките писари. Огледа стаята и преброи общо трийсет статива.

— Има доста повече списъци, отколкото ти изброи.

— Да, господарю. Водим всякакви архиви, това е в наш интерес. Първата Емилия, която е станала весталка, била достатъчно мъдра да разбере, че всекидневните ни задължения, като това да поддържаме вечния огън или да си носим вода от кладенеца — тогава сме я носили от извора на Егерия, доста по-далеч от Ютурна — не са достатъчни, за да пазят мислите ни заети от непочтени намерения, а обетите ни — чисти и неопетнени. Били сме пазителки на завещанията още от времето, когато всички весталки са били царски дъщери, но откакто Емилия е влязла в този дом, сме разпрострели дейността си и сме се превърнали в архив.

— Значи имам пред себе си истинско съкровище от сведения за миналото?

— Да, господарю.

— Колко завещания имате на съхранение?

— Около милион.

— И всички са описани тук — Цезар посочи натъпканите с рафтове стени.

— И да, и не. Действащите завещания стоят по гнездата; по-лесно ни е да се консултираме със свитък, отколкото да се борим всеки път с кожените калъфи. Затова поддържаме помещенията чисти. В калъфите пазим само описите на завещанията, които вече са били изпълнени.

— И откога водят началото си вашите описи, Лициния?

— От времето на двете по-малки дъщери на цар Анк Марций. Но чак при Емилия сме започнали да записваме всичко подробно.

— Започвам да разбирам защо онзи необикновен човек Ахенобарб ви е монтирал водопровод и е ограничил носенето на вода от кладенеца на Югурна до една кофа на ден. Имате си далеч по-важна работа. Разбира се, когато Ахенобарб внесъл промяната, това предизвикало шумни протести.

— Ние никога няма да забравим какво дължим на Ахенобарб Понтифекс Максимус — съгласи се Лициния и го поведе към стълбите. — Той построи втория етаж не само за да ни позволи по-здравословен и удобен живот, но и за да ни предостави място за завещанията. Навремето ги пазехме единствено в мазето, нямаше къде другаде. Но дори и сега мястото не достига. Навремето сме приемали само завещания на римски граждани, и то само на жители на града. Напоследък приемаме същия брой завещания от хора без гражданство, както и от граждани, живеещи из цял свят. — Щом стигнаха горния етаж, Лициния се закашля и подсмръкна. Отвори вратата и двамата се озоваха пред просторна зала, осветена от прозорци само на едната страна — онази, която гледаше към дома на Веста.

Цезар разбра защо весталката се закашля; из въздуха се носеха гъсти облаци прах и парченца хартия.

— Тук пазим завещанията на римските граждани, навярно седемстотин и петдесет хиляди на брой — отбеляза Лициния. — Там е Рим, а тук — Италия. Различните римски провинции: там, там и там. Други страни, ето тук. Има и нова секция — за Италийска Галия, ето я. Наложило се е да я отделяме от другите след Съюзническата война, когато всички градове на юг от Пад получили гражданство. Трябвало да разширим и мястото за Италия.