Колийн Маккълоу: Жените на Цезар (Част I: Сервилия)

Другото дете беше патрицианка от стара, но отдавна залязла фамилия, казваше се Квинктилия и беше дебела. И тя си нямаше зестра. Знак, мрачно разсъждаваше Цезар, за лошата репутация на колегията: никой баща, който може да подсигури добра зестра на дъщеря си, колкото да й намери съпруг, не би дал детето си на весталките. Това не само струваше пари на държавата, но и носеше лош късмет. Разбира се, за весталки бяха предлагани и една Помпея, една Лукцея, дори Афрания, Лолия или Петрея; Помпей Велики правеше всичко възможно да окопае себе си и пиценските си поддръжници сред най-уважаваните римски институции. Но болен и стар, Пий нямаше да се остави да му пробутат подобна стока! По-добре държавата да плаща зестри на деца с подходящи предци… Или в най-лошия случай с баща, носител на венеца от трева, като родителя на Фонтея.

Възрастните весталки познаваха Цезар не по-зле, отколкото той тях. Нямаше как иначе след многобройните вечери, на които бяха канени, както и след религиозните церемонии, които изискваха присъствието на различните римски жреци. В Рим имаше много случаи, когато една вечеря може да прерасне в наливане с вино и твърде близки лични контакти, но не и религиозните празненства. Непринуденото поведение на Цезар беше нарушило душевното равновесие на весталките. Той съзнателно се бе държал по този начин, не искаше те да изолират, да се крият от него, а последният път, когато в Държавния дом е живял по-млад понтифекс — прословутият Ахенобарб, — никоя от присъстващите не е била още родена. За Цезар беше изключително важно да им внуши, че отсега нататък върховният понтифекс ще бъде истински патер фамилиас за тях, човек, на когото могат да се опрат за всичко. Нито щеше да ги гледа сластно, нито щеше да ги докосва, нито щеше да им прави намеци. Но Цезар нямаше да си позволи да бъде хладен и безучастен към момичетата, да се интересува от тях само колкото го принуждаваха законите.

Лициния нервно се покашля, прехапа устни и се осмели да каже нещо:

— Кога ще се нанасяш, господарю?

Цезар наистина беше техен господар, вече беше решил, че ще е най-добре за всички да се отнасят към него като към такъв. Той можеше да ги смята за свои момичета, но те не биваше да го третират като техния човек.

— Навярно вдругиден — усмихна се Цезар, протегна крака и въздъхна.

— Сигурно желаеш да те разведем из цялата сграда.

— Да, освен това ще ви помоля за същото и утре, когато доведа майка си.

Весталките не бяха забравили, че Цезар има високоуважавана майка. Изобщо знаеха всичко за семейството му — от годежа на дъщеря му с Цепион Брут до съмнителните познанства на празноглавата му съпруга. Отговорът му беше повече от красноречив: за новия върховен понтифекс майката стоеше над съпругата. Това беше голямо облекчение за всички!

— А съпругата ти? — попита Фабия, която тайно от другите смяташе Помпея за много красива и приятна жена.

— Съпругата ми — отвърна хладно той, — не е важна. Съмнявам се дали изобщо някога ще я видите, тя води социален живот. Докато майка ми има слабостта да се интересува от всичко. — Последното беше изречено с една от най-чаровните му усмивки. Цезар се замисли за секунда и добави: — Майка ми е безценен бисер. Не се страхувайте от нея, не се страхувайте и да говорите с нея. Макар аз да съм ваш настойник, със сигурност в живота ви ще има въпроси, които ще искате да обсъдите с жена. Досега за целта е трябвало да търсите хора отвън или да се задоволявате с това, което сами знаете. Майка ми е жена с опит и трезв поглед върху нещата. Ще се ползвате от опита й и ще се интересувате от мнението й. При това никога не клюкарства, дори пред мен.

— Чакаме с нетърпение нейното пристигане — отвърна сухо Лициния.

— Колкото до вас двете — обърна се Цезар към децата, — дъщеря ми е малко по-голяма от вас, а и тя е безценен бисер. Ще имате с кого да си играете.

При което момиченцата плахо се усмихнаха, но не посмяха да проговорят. Цезар и семейството му, забелязваше той и въздишаше, трябваше да извървят дълъг път, преди да убедят безпомощните жертви на римските традиции, че е настъпил нов ред.

Най-накрая той се изправи.

— Добре, момичета, достатъчно за днес. Лициния, бъди така добра да ме разведеш из Държавния дом.

Обиколката започна из лишения от слънчеви лъчи перистил.

— Това, разбира се, е обществено достъпно място — обясни Лициния. — Знаеш, защото често си идвал тук.

— Но никога не съм имал случай да остана сам и да поразгледам — отвърна Цезар. — Сега обаче, когато нещо вече ти принадлежи, го гледаш с други очи.